Трудната истина зад Индо-Тихоокеанската стратегия на САЩ

По-голямата част от света знае как да реагира на новата стратегия за национална сигурност на САЩ (NSS). Както писа моят колега Марк Чемпиън, Русия я харесва. Либералните европейци са ужасени, а монархиите от Персийския залив са във възторг.

В останалата част от Азия – и това, което досега Вашингтон наричаше Индо-Тихоокеански регион – доминиращата емоция е безпокойство. В документа има думи, фрази и цели раздели, които са точно това, което искаме да чуем. Но основният мироглед е в противоречие с реториката му.

Стратегията обещава, че САЩ ще изградят армия, способна да възпира в Първата островна верига и Тайванския проток, и настоява, че Южнокитайско море не може да бъде контролирано от нито един участник. Има обещание за защита на „глобалния и регионален баланс на силите“ и за борба с „хищническите“ икономически практики.

Индо-тихоокеанският регион споделя всички тези приоритети и мнозина са облекчени, че втората администрация на Тръмп си е направила труда да ги преформулира. И все пак има безпокойство, защото някои от тези ангажименти изглеждат сякаш са присадени към стратегия, която би могла да тласне американската политика в коренно различна посока.

Това е поразително идеологически документ дори по стандартите на днешния Вашингтон. Той разширява вътрешните мании на MAGA - границата, DEI, отричането на изменението на климата - отвъд бреговете на Америка. Меката сила на САЩ е посочена като едно от най-големите ѝ богатства, без да се признава, че нелиберализмът и ксенофобията ежедневно подкопават стойността ѝ.

Либералните ценности

Но най-опасният експортен товар на MAGA, що се отнася до сигурността на Индо-Тихоокеанския регион, е нейното отвращение към либералния ред.

Америка може и не винаги да е отговаряла на идеалите си, но след Втората световна война тя е определила ролята си в света, като ги насърчава – защитава практиката на либералната демокрация и пропагандира ползите от глобалните норми. Те включват споделен просперитет както за американците, така и за гражданите на страните партньори.

Именно тук Националната стратегия за сигурност до 2025 г. прави най-влиятелния си скъсване с миналото. Сигурността и стабилността на Индо-Тихоокеанския регион може да останат заявен приоритет, но не защото свободата и откритостта ще обогатят региона и ще го запазят лоялен към основания на правила ред, който е от полза за американците повече от всеки друг. Вместо това се очертава много по-тясна и по-крехка връзка между възпирането на Китай и икономическите приоритети от ерата на Тръмп: печалбите на големите технологични компании, осигуряването на глобални ресурси и „ребалансирана“ световна икономика, която принуждава производството да се връща обратно в САЩ.

Тази връзка може да се прекъсне по всяко време – особено ако Тръмп бъде заблуден да мисли, че сътрудничеството със Си Дзинпин няма да струва на САЩ в краткосрочен план, докато противопоставянето на плановете на Пекин в Азия може да да излезе скъпо. Той със сигурност е изкушен да поеме по този път: разрешението на Nvidia Corp. да продава висок клас чипове на Китай не е добър знак. Тръмп заяви, че това е „добър бизнес“, стига федералното правителство да получи 25% от продажбите. Краткосрочното увеличение на приходите е достатъчно, за да рискува технологичното лидерство на Америка, очевидно. Как можем да приемаме сериозно тържествените изявления в NSS?

Меркантилистките инстинкти на президента са добре известни. Този лист хартия ни напомня, че той вярва и в друга ретро теория, тази за сферите на влияние. Стратегията гласи, че „прекомерното влияние на по-големите, по-богатите и по-силните нации е вечна истина в международните отношения“.

Добра сделка?

Реваншистка Русия няма да бъде единственият бенефициент на това убеждение. Китай е по-голям, по-богат и по-силен от всеки друг в региона си; защо да не му позволим сфера на влияние в Азия, ако това даде на Тръмп икономическа сделка, „по-добра“ от тази, която неговите предшественици можеха да извлекат? Пекин може да наруши това обещание по-късно, но дотогава това ще бъде проблем на някоя друга администрация.

През последните няколко десетилетия във Вашингтон се разви двупартиен консенсус, че Китай е системен съперник, а не просто поредният икономически претендент. Но тези, които ръководят политиката през втория мандат на Тръмп, спорят от различни предпоставки. Тя е съсредоточена върху вътрешноикономически съображения, а не върху запазването на световния ред. Те не се страхуват от загубата на глобално лидерство; може би дори приветстват разпадането на настоящите икономически договорености. Всичко, което искат, е да овладеят икономическите сътресения, съпътстващи възхода на Китай.

В мълчанието на този документ е вписана една неприятна истина: Един естаблишмънт във Вашингтон, който сплашва големи компании, който набутва технологичните гиганти в политиката, който пази вътрешните си пазари и превръща търговията си в оръжие, едва ли ще вижда китайската система като идеологическа заплаха.

Това е, което изнервя азиатските столици. Скоро идеолозите и популистите на MAGA може да решат, че предоставянето на господство на Пекин над Азия няма да повлияе на работните места или печалбите в САЩ. От този ден нататък те няма да помръднат пръст в защита на Индо-Тихоокеанския регион.

Михир Шарма е колумнист на Bloomberg Opinion. Старши сътрудник във фондация „Observer Research“ в Ню Делхи, той е автор на „Restart: The Last Chance for Indian Economy“.

Още по темата

Разширяването на НАТО беше добра идея, докато изведнъж не беше

Тръмп презира Европа. Не можем повече да игнорираме това

Защо Русия е във възторг от стратегията за национална сигурност на САЩ

Новата стратегия за сигурност на Тръмп атакува съюзниците, а не враговете на САЩ