Байдън е прав. Нетаняху вреди на бъдещето на Израел

След изказването на Байдън великият политически лидер на Израел подчерта обещанието си да атакува Рафах, за да приключи с „Хамас“ веднъж завинаги

20:30 | 12 март 2024
Автор: Марк Чемпиън
Снимка: Bloomberg L.P.
Снимка: Bloomberg L.P.

Напрежението между лидерите на Израел и САЩ се покачи, като президентът Джо Байдън обвини министър-председателя Бенямин Нетаняху, че повече вреди, отколкото помага на собствената си страна. Това са тежки думи, които може да чуете от най-важния си съюзник, а Байдън отиде още по-далеч. Той определи плана на израелското правителство да атакува Рафах - в който в момента живеят до 1 милион бежанци от войната - като „червена линия“, която не трябва да бъде пресичана, пише анализаторът Марк Чемпиън за рубриката Bloomberg Opinion. 

След изказването на Байдън великият политически лидер на Израел подчерта обещанието си да атакува Рафах, за да приключи с „Хамас“ веднъж завинаги. В интервю за германската медийна група Axel Springer SE Нетаняху също така заяви, че ако Байдън е искал да каже, че е действал против волята на мнозинството израелци и е накърнил интересите на нацията, то американският президент е сгрешил и по двете точки. Отговорът беше колкото проницателен, толкова и подвеждащ.

Политиката на Байдън по отношение на Газа е объркана, но по този въпрос той е напълно прав: Нетаняху е катастрофален лидер за държавата Израел. Неговата основна политика, насочена към уреждане на територията на Западния бряг и гарантиране, че никога няма да може да има палестинска държава, беше отговорна за изместването на вниманието на израелските сили за сигурност от Газа. „Хамас“ сам направи избора да извърши жестоката си атака на 7 октомври, но погрешните политики на Нетаняху му позволиха да успее.

Оттогава министър-председателят на Израел задълбочава този провал, като води война без ясна стратегия или крайна цел. Пренебрегването на кампанията към живота на цивилното население остави страната му в международна изолация и под подозрение, че се опитва да прогони не само „Хамас“, но и палестинците като цяло от Газа, което би било равносилно на акт на етническо прочистване. Дори публично заявената политика на Нетаняху за запазване на неограничен контрол върху т.нар. окупирани територии е рецепта за вечно кръвопролитие и радикализация.

Нито една от тези реалности не се променя от факта, че повечето израелци подкрепят войната. Повечето руснаци също подкрепят войната на Владимир Путин в Украйна, но това не я прави правилна или добра за Русия. Повечето американци подкрепиха инвазията в Ирак през 2003 г. Повечето сърби подкрепиха опита на Слободан Милошевич да отдели Велика Сърбия от Югославия, която се разпадна през 1991 г. И повечето германци и японци подкрепиха геноцидните войни на своите правителства през 30-те и 40-те години на миналия век. Всички тези конфликти бяха катастрофални за участващите в тях нации и в повечето случаи им причиниха траен срам.

Подкрепа за войната в Газа

Това, което прави войната в Газа особено сложна, е, че тя беше започната от „Хамас“ - терористична организация, която се стреми към унищожаване на Израел. Така че, за разлика от Путин в Украйна, например, Нетаняху започна войната си в отговор на нападение, което я прави легитимен акт на самозащита. И все пак това не е празен чек за унищожаване на цивилни граждани. Нито пък е пътна карта за траен мир и сигурност за Израел.

Това, че повечето израелци все още подкрепят войната, не ни говори много. След бруталността на 7 октомври, разбира се, те го правят. Но решенията за война и мир се вземат от държавници, а макар Нетаняху да е изключително талантлив политик, той - трагично за израелците и палестинците - не е държавник. Обикновените граждани не трябва да правят трудните избори, необходими за изпълнението на външнополитически стратегии; те имат право да поддържат няколко противоречиви възгледа едновременно. В същото време лидерите трябва да избират.

Според последното проучване за Украйна, проведено от руския център „Левада“, 74% от руснаците подкрепят войната. Но когато са помолени да изберат между продължаване на борбата и преговори за прекратяване на огъня, мнозинство от 57% също заявяват, че искат войната да приключи. По подобен начин февруарско проучване на Израелския институт за демокрация установи, че мнозинството от израелските евреи не вярват, че може да бъде постигната абсолютна победа над „Хамас“. В същото време мнозинството заявява, че не желае да преговаря за прекратяване на войната; не желае създаването на „независима и демилитаризирана палестинска държава“; и не желае да допуска хуманитарна помощ в Газа, дори когато тя се разпределя от организации, несвързани с „Хамас“.

И така, какво означава всичко това? Не много. Само месец по-рано проучване на израелската компания за пазарни проучвания Midgam задава ключовия въпрос по различен начин: Бихте ли подкрепили споразумение, сключено с посредничеството на САЩ, за прекратяване на войната, което включва връщане на заложниците, споразумение за нормализиране на отношенията със Саудитска Арабия и бъдеща демилитаризирана палестинска държава? Отговорът на този въпрос беше „да“ - 51% срещу 29%.

Задачата на Нетаняху като министър-председател е да намери изход от тази война, който да завърши с мир за израелците, а следователно и за палестинците. Това е задача, която той и „Хамас“ направиха неизмеримо по-трудна през десетилетието и половина, откакто и двамата са на власт. Това е и нещо, което никоя от страните не изглеждаше заинтересована да постигне - а сега е по-малко от всякога, откакто „Хамас“ показа истинската си същност на 7 октомври, а Нетаняху започна да разчита за политическото си оцеляване на ултранационалистически и религиознофундаменталистки партии, които открито призовават Газа да бъде опразнена от палестинци и заселена с евреи.

Но има едно нещо, което е по силите на обикновените израелци и което солидно мнозинство казва на социолозите от началото на войната преди пет месеца: Те няма да гласуват отново за Нетаняху или неговата партия „Ликуд“.

Марк Чемпиън e международен анализатор за Bloomberg Opinion. Преди това той е бил шеф на бюрото на Wall Street Journal в Истанбул. Бил е и редактор във Financial Times, главен редактор на Moscow Times и кореспондент на Independent във Вашингтон, Балканите и Москва.