Как популистите се научиха да обичат враговете на своите народи

Малко след Първата световна война фелдмаршал сър Уилям Робъртсън произнася реч по време на награждаване на ученици. Робъртсън е необичаен човек - единственият войник, издигнал се от редник до най-високия ранг в армията. Нещо повече, по време на неотдавнашния тогава катаклизъм той е един от малкото военни лидери, които проявяват въображение.

В онази сутрин на 1919 г. Робъртсън казва: "Сега слушайте внимателно, момчета, защото имам да ви кажа много важни неща. Кажете истината. Мислете за другите. И не се бавете." След това сяда.

Много от нас, по-възрастните, бихме се съгласили, че правилата на фелдмаршала са доста добри правила за живот. Днес обаче старецът би бил смаян, когато види свят, в който милиони хора вярват, че истината е това, което те решат да почувстват, че е истина. Множество лайфстайл гурута призовават, че протакането, което преди век е означавало губене на ценно време, днес е "запазване на баланса между работата и личния живот" и е нещо добро за нас.

И много политици в много страни, далеч от мисълта за другите, сега се грижат само за собствените си верни поддръжници. Те се стремят да изключат от влияние и участие в управлението онези, които не принадлежат към собствената им етническа група или не споделят техните възгледи. В Индия има над 200 милиона мюсюлмани, но хиндуистката националистическа партия на министър-председателя на страната Нарендра Моди лансира мнението, че те не са "истински" индийци.

Моди твърди, че само той представлява своя народ и трябва да бъде защитен от медийни, съдебни или политически критики. Той отрича легитимността на своите опоненти. Констанце Щелценмюлер, германски учен в областта на международните отношения, живееща във Вашингтон, твърди, че голяма част от популистите се стремят към "повторно легитимиране на жестокостта като метод за ... управление на едно модерно общество". С други думи: "Смисълът е в жестокостта".

В някои от най-важните държави в света привържениците на тези вредни доктрини вече са на власт или са на прага на това. За тези от нас, които са били възпитани да вярват, че истината за повечето неща се крие посредата - и наистина са прекарали живота си, виждайки как това мнение се потвърждава от опита - това е ужасяващо. Свикнали сме с управлението на диктатори и монополисти в Африка, Южна Америка и Азия. Но сега плурализмът е в сериозен риск в САЩ и в много части на Европа.

Моят колега от Bloomberg Opinion Панкай Мишра озаглави книгата си от 2017 г. "Епоха на гнева", описвайки я като "история на настоящето". Той пише: "Налице е повсеместна паника ... генерирана от новинарските медии и подсилена от социалните медии ... Усещането за свят, който излиза от контрол, се засилва от реалността на изменението на климата, което прави планетата да изглежда обсадена от самите нас."

Общоприетото обяснение за това обществено недоумение е, че избирателите търсят "силни лидери", които предлагат лесно разбираеми "решения" на сложни проблеми - преди всичко имиграцията. През март миналата година организацията за политически мониторинг Freedom House публикува последното си проучване за състоянието на либералната демокрация в Европа и установи, че тя продължава да намалява още от финансовата криза през 2008 г.

След неотдавнашните избори в германските провинции тревогата се засили заради възхода на крайнодясната, антиевропейска партия "Алтернатива за Германия" (AfD). AfD е особено силна в бившата комунистическа Източна Германия, където разочарованието от установения ред е най-силно.

Във Франция много от младите хора, които през 2017 г. гласуваха за Еманюел Макрон като президент, се обърнаха към десницата на Марин льо Пен.

Особено в Южна и Източна Европа се наблюдава страстна реакция срещу възприемания елитаризъм, символизиран от ЕС. Много талантливи млади хора напускат своите все по-нетолерантни родини. Българският политолог Иван Кръстев казва: "По-лесно е да смениш страната си, отколкото правителството си".

След парламентарните избори в Полша миналия месец се появи вълна от нова надежда, дори еуфория, за перспективите пред европейската демокрация. Управляващата крайнодясна партия "Право и справедливост" ("PiS"), създадена от Ярослав Качински, беше изпреварена от това, което трябваше бързо да се превърне в ново коалиционно правителство, ръководено от бившия министър-председател Доналд Туск.

PiS е на власт в Полша през по-голямата част от последните 18 години и се възползва от това, за да подчини съдилищата, да проповядва евангелие на нетърпимост - особено към ЛГБТ общностите, ЕС и съседна Германия - и да преследва пламенна католическа програма за законност и ред. 74-годишният Ярослав Качински е ексцентричен ерген със страст към котките; никога не е притежавал компютър и открива първата си банкова сметка едва през 2009 г.

Онези, които празнуват падането му, може би са прибързани. Президентът на Полша Анджей Дуда е създание на PiS и все още не е сигурно, че той ще одобри предаването на властта. Партията "Право и справедливост" остава най-голямата самостоятелна формация в парламента във Варшава, въпреки че на изборите я отхвърлиха най-вече младите поляци.

Кръстев пише прозорливо за Полша: "Бъдещето никога не е толкова светло, колкото го представят в речите на победителите в изборната нощ. Опозицията спечели, но тези избори потвърдиха съществуването на две Полша ... тази на Качински няма да изчезне".

Междувременно Унгария остава в ръцете на проруския лидер Виктор Орбан. ЕС се опитва да упражни икономически натиск върху правителството в Будапеща, като спира финансиране в размер на над 20 млрд. евро в отговор на репресиите на Орбан срещу медиите, съдилищата и политическите му опоненти.

Съществуват надежди, че унгарският лидер ще падне - освен ако, както се предполага, Доналд Тръмп не бъде преизбран за президент на САЩ. Тръмп и Орбан се радват на топли отношения, които се коренят във взаимното възхищение. Ако първият се върне в Белия дом, той почти сигурно ще се опита да спаси приятеля си в Будапеща.

Политиката на Словакия се промени мрачно след завръщането на власт след изборите миналия месец на популисткия бивш министър-председател Роберт Фицо и неговата партия "Посока - Социална демокрация" (Smer). Макар че Фицо изповядва ангажираност към Организацията на Северноатлантическия договор и ЕС, той споделя противопоставянето на Орбан на западната подкрепа за Украйна.

Как се случи всичко това? В края на миналия век много от нас споделяха слънчевата вяра, че нашите богати на информация общества ще доведат до златен век на демокрацията; че когато стотици милиони хора имат достъп до новини, мнения и данни, които преди са били достъпни само за елита, светът - или поне западният свят - ще стане по-мъдър. Демокрацията ще бъде укрепена.

Вместо това почти никой не се надяваше, че ще се появят фалшиви новини, които се развиват като гъбички. Вместо обществата ни да станат по-добре информирани, социалните медии и интернет дадоха възможност на хората да приемат алтернативни реалности, които са в основата на популизма.

Социалният пророк Франсис Фукуяма признава, че е бил сред онези, които са смятали, че новата медийна ера ще бъде сила за добро, но са се разочаровали горчиво. "Всички стари медии по някакъв начин се основаваха на определен консенсус за политическата система и за това какво е ... истина и какво е приемливо да се каже. А интернет просто взриви това."

Допускането на Google, Facebook и X (бившия Twitter) да определят кои гласове и настроения са приемливи се оказа пагубно за обществата, тъй като те дават свобода на множество хора, които някога са били наричани луди. Фукуяма добави на симпозиум миналата пролет: "Социалните медии "имат наистина опустошителен ефект върху почти всяко общество по отношение на социалното доверие", което засяга правителства, корпорации, профсъюзи.

Мишра пише за подозрението, че "сегашният ред, демократичен или авторитарен, е изграден върху сила и измама; те подбуждат по-широко и по-апокалиптично настроение от това, на което сме били свидетели преди... Цифровите медии безспорно засилват човешката склонност постоянно да сравняваме своя живот с живота на очевидно щастливите".

Човекът, когото мнозина смятат за първия, предвидил този нов популизъм, е американският антрополог Клифърд Гиърц, починал през 2006 г. През 1995 г. Гиърц изнася лекция, в която твърди, че политиката на идентичността ще се превърне в доминираща сила в нашия свят през XXI век.

Според него решаващите борби на бъдещето няма да бъдат тези между демокрацията и авторитаризма, а за правото да определяме приятелите и враговете си според личния си вкус. Дълго преди Тръмп или Моди да се превърнат в мощни сили, Гиърц предсказва възхода на лидери, които се стремят да принудят опонентите си да гледат на тях и на техните поддръжници така, както те самите са избрали; и които заклеймяват несъгласните като сили на порока, като непримирими. Изборите в Индия, Унгария и (в някои от) САЩ остават "свободни", но не са честни.

Ключова съставка на популизма е заиграването със страховете на хората, които се притесняват, че ще бъдат потопени - които се чувстват застрашени да изчезнат сред приливната вълна от пришълци, имигранти. Това е от решаващо значение за доминацията на Орбан в Унгария, където много граждани на страната, намираща се на фронтовата линия за приемане на мигранти от по-далечния изток, възприемат ерозията на собствената си идентичност и изчезването на родния си език.

Популизмът отразява не само расизма, но и отхвърлянето на размиването на традиционните общества от пришълци от всякакъв цвят. Холандският социолог Хайн де Хаас твърди в новата си книга How Migration Really Works (Как миграцията наистина работи), че политиците безмилостно експлоатират проблем, който по същество се дължи на недостига на евтина работна ръка в западните общества: "Либералните демокрации са попаднали в "миграционна трилема" между (1) политическото желание да се контролира имиграцията, (2) икономическите интереси от повече миграция и (3) основните задължения за спазване на човешките права по отношение на мигрантите и бежанците. Тези противоречиви политически цели изглежда невъзможно да бъдат разрешени по задоволителен начин."

Де Хаас осъжда "безотговорната реторика, която създаде климат, в който крайната десница се чувства окуражена, а расизмът, поляризацията и нетолерантността могат да процъфтяват". Някои либерални политици се стремят да пренебрегнат или да отрекат реалностите на масовата имиграция, но по този начин сериозно накърняват собствените си перспективи. Популистите стават възприемани от поддръжниците си като разпространители на истината, докато опонентите им са смятани за предатели на собствения си народ. Качински, който елегантно свързва дългогодишната горчивина на поляците от големия им съсед, окачествява Туск като марионетка на "Четвъртия райх".

Ако години наред мнозина от нас възприемаха дългогодишния канцлер на Германия Ангела Меркел като най-просветения и най-могъщия политик в Европа, две години след оттеглянето ѝ от поста виждаме огромните ѝ провали.

Тя се съгласи с масовата имиграция, без да се опитва да успокои страховете на онези, които се противопоставяха на нея. Тя умиротвори руския президент Владимир Путин и превърна страната си в негов енергиен затворник, като затвори германските атомни електроцентрали. Правителството в Берлин се поколеба да предприеме действия срещу авторитаризма на Орбан в Будапеща, защото в парламента на ЕС унгарските гласове даваха на Германия ефективно мнозинство.

Гиърц се оказва страшно прав: Много национални лидери днес са по-склонни да се държат цивилизовано и дори приятелски с чуждестранните врагове на страната си, отколкото с политическите врагове на партията си у дома.

Ян-Вернер Мюлер е роден в Германия политически философ от Принстън, автор на книгата от 2016 г. "Какво е популизъм? По-рано тази година той изнесе и лекция под заглавие "Завръща ли се фашизмът?". Мюлер твърди, че несигурността - най-вече по отношение на това кой може да бъде на власт в бъдеще - е от съществено значение за функционирането на демокрацията.

Той е ужасен от онези, сред които се открояват американските републиканци, които се опитват да подкопаят политическото положение на своите съграждани - например чрез налагане на ограничения за гласуване. Той страстно се застъпва за централното място на истината: "Хората не могат да избират да отхвърлят фактите." Заимствайки от лексикона на бившия съветник на Тръмп Стив Банън, той обвинява бившия президент в разпространяване на информационни отпадъци " info-feces" лъжи.

Великобритания е в по-добро конституционно положение от САЩ, тъй като нашите институции не са застрашени. Но катастрофалното премиерство на Борис Джонсън през 2019-2022 г. е заимствано в голяма степен от наръчника на Тръмп, не на последно място в безразсъдната злоупотреба на неговия лидер с други нации и в зависимостта му от лъжи. Дори и сега не е изключено Джонсън да си върне влиянието, защото неговите последователи изглеждат безразлични към тези недостатъци и провали. Той е истински популист - човек, който се възприема от поддръжниците си като "на наша страна", без да обръща внимание на преобладаващите обективни доказателства за обратното.

Много политолози твърдят, че изходът от войната в Украйна ще изиграе решаваща роля за определянето на курса на европейската политика. Ако се смята, че Русия е победила, което е вероятно, каузата на либералната демокрация, а и на конституционния ред, ще пострада, защото една изключително авторитарна и репресивна държава ще е постигнала своето.

Фукуяма предполага, че украинската безизходица може да накара управляващия грузински олигарх Бидзина Иванишвили да насочи страната си към Русия.

Щелценмюлер твърди, че подкрепяйки Украйна, "ние се борим за запазването на либералната демокрация в Европа". Години наред, казва тя, сме приемали за даденост, че слабостта на нашите правителства и институции се самолекува, самовъзстановява, но сега открихме, че това не е така.

Единственият път напред за всички нас, в обществата, застрашени от популизъм, е да продължим неуморно да подкрепяме ангажимента на стария фелдмаршал от 1919 г. да казва истината. Либералната демокрация все още не е обречена. Никога няма да бъде, ако достатъчно от нас отхвърлят доктрините на политическите продавачи на дясно масло; ако вместо това търсим начини да се справим с огромните си проблеми. Трябва да се откажем от думата "решения" - те рядко, ако изобщо съществуват, - и да се борим за средни пътища, които почти винаги са правилни.

Макс Хейстингс е колумнист на Bloomberg Opinion. Автор е на последната книга "Бездната: ядрената криза в Куба през 1962 г.".

Още по темата

Полският наръчник на популиста не помогна този път

Керемедчиев: Фицо е доказал, че говори едно, а прави друго

Бун: Европа трябва да избегне ръста на популизма

Италианският популизъм на Мелони ще разстрои инвеститорите и връзките с Китай