Самоубиват ли се САЩ като суперсила

Докато администрацията на Тръмп обмисля атака срещу Венецуела и сваляне на режима ѝ, модел, който започна с Гренландия и Канада на север и Панама в средата, придобива по-подробни контури. Ще го нарека полусферизъм. В геополитически план това бележи зашеметяваща промяна в американската външна политика, която Сюзън Райс, бивш съветник по националната сигурност, нарича „самоубийство на свръхсилата: Преминаваме от глобална свръхсила към регионална велика сила“.

Този „полусферизъм“ не прилича толкова на старата доктрина Монро (която се отнасяше до това да държим европейските сили далеч от Америките), колкото на циничния, макиавелистки манталитет, с който великите сили през 19-ти век, или отново на Ялтенската конференция, някога разделяха света на сфери на влияние, за да доминират тази, която смятаха за своя.

Откакто положи втората си клетва като президент, Доналд Тръмп постоянно сигнализира, че този начин на мислене – а не, да речем, всеобхватен изолационизъм – най-добре описва инстинктите му във външната политика. И тъй като Америка няма работа да контролира нито един от двата края на Евразия (която, вероятно, би била оставена за Русия и Китай), той ще вземе Западното полукълбо, благодаря.

Така че той неусетно заплаши да анексира съседна Канада като 51-ви щат; да отнеме Гренландия от Дания, традиционно един от най-лоялните съюзници на САЩ; и да „вземе обратно“ Панамския канал. Той преименува Мексиканския залив на Американски залив, използва Ел Салвадор като американска наказателна колония и коментира вътрешната политика на Бразилия, сякаш клюкари семейство Байдън.

По шокираща стойност, тормозът на Тръмп срещу Канада и Гренландия е на най-високо ниво, защото те са толкова добри приятели, а обидата изглежда толкова озадачаващо неоснователна. Жестовете и действията, насочени на юг, междувременно преминават към два от вътрешните проблеми на Тръмп: епидемията от наркотици, която убива десетки хиляди американци всяка година, и мигрантското население, което пристига предимно през южната граница.

Човекът в администрацията на Тръмп, който е сред най-ревностните по тези въпроси, е Стивън Милър, съветник на президента, който е и съветник по вътрешната сигурност. В това си качество той вече пое необичайно голяма роля в кампанията срещу Венецуела - редом с Марко Рубио, син на кубински имигранти, който сега е държавен секретар и съветник по националната сигурност, но срещу Ричард Гренел, дипломат от MAGA, който практикува по-традиционна дипломация с Каракас зад кулисите.

Тръмп срещу Мадуро

Разказът на "Милър и Ко" е, че Венецуела на практика води война срещу Съединените щати, което изисква американски военен отговор. Много от мигрантите, според техния аргумент, са членове на транснационална престъпна банда, която Тръмп е определил като чуждестранна терористична организация, и следователно „чужди врагове“ съгласно закон, датиращ от 1798 г., и са заплашени от депортиране или по-лошо.

Президентът Николас Мадуро (когото американските съдилища официално обвиниха в трафик на наркотици) управлява държавата Венецуела като гигантски наркокартел, казват те, което означава, че той с право е на прицела на САЩ. Когато американските шпионски служби заключиха, че режимът на Мадуро не ръководи въпросната наркобанда, директорът на разузнаването на Тръмп поиска нов доклад, след което уволни висшите служители, които бяха причинили неудобството.

Освен това Мадуро е манипулирал изборите през 2024 г. и така или иначе е нелегитимен. Рубио е във връзка с лидери на опозицията, които биха могли да поемат властта в случай на смяна на режима.

По указание на Милър, САЩ вече бомбардираха няколко малки и невъоръжени лодки в Карибите и убиха повече от дузина цивилни на борда, които може би са били или не са били контрабандисти на наркотици. Вицепрезидентът Джей Д. Ванс нарече тези удари „най-висшата и най-добра употреба на нашите военни“. Други, които са запознати със случаите (включително някои републиканци), ги смятат за незаконни и извънсъдебни екзекуции. 

Конгресът не е разрешил тази употреба на сила и дори да го направи, ударите пак ще нарушат международното право.

Междувременно САЩ са струпали армада близо до Венецуела, в допълнение към множество изтребители в Пуерто Рико и други военни части. „Ще ви унищожим от лицето на земята“, каза Тръмп на Венецуела миналата седмица в Организацията на обединените нации. „Ще видим какво ще стане с Венецуела“, размишляваше той пред репортери тази седмица. Мадуро току-що подписа указ, с който си дава извънредни правомощия в случай на американско нахлуване.

Мадуро наистина е нелегитимен и сред най-презрените лидери в света и едва ли някой би се натъжил, ако си замине. От друга страна, такъв е и Александър Лукашенко в Беларус, например, и редица други, които биха били също толкова убедителни злодеи от филмите за Джеймс Бонд. Но Тръмп не се насочва към тях. Нещо повече, наративът, че Венецуела е наркотерористична държава, не е погрешен, но и не е пропорционален: По-голямата част от фентанила в САЩ идва от Мексико; по-голямата част от кокаина от Колумбия.

Докато САЩ дрънкат с могъщите си оръжия в Карибите, две мисли би трябвало да тревожат всички, които се интересуват от ролята на Америка в света.

Новата стратегия на САЩ

Първо, средствата на Тръмп очевидно изкривяват или нарушават международното и вътрешното право (президентът на Колумбия заяви пред ООН, че иска Тръмп да бъде изправен пред „наказателно производство“). Това се вписва в модела на злоупотреба на Тръмп с американските въоръжени сили – „трябва да използваме някои от тези опасни градове като тренировъчни площадки за нашите военни“, каза той пред около 800 генерали и адмирали тази седмица, визирайки американските градове.

Второ, администрацията на Тръмп очевидно пренасочва ресурси, енергия и внимание към Северна и Южна Америка от други региони, по-специално Европа и Азия. Според слуховете, това двойно „завъртане“ е напът да бъде формализирано в предстоящата национална отбранителна стратегия.

Първоначално се очакваше този документ, изготвен под ръководството на Елбридж Колби, водещ политически мислител на Пентагона, да отразява убеждението на Колби, че САЩ трябва постепенно да се изтеглят от Европа и Близкия изток, за да се концентрират върху основополагащата надпревара с Китай в Индо-Тихоокеанския регион. Сега изглежда, че Колби е загубил от привържениците на полукълба в администрацията.

И в двата случая Тръмп насочва бившата световна суперсила в лоша посока. Фокусирането върху американското полукълбо за сметка на други континенти е погрешно, казва Райс, бившият съветник по националната сигурност, защото „останалият свят не е отишъл на почивка“. А пренебрегването на международното право, както и на традиционните американски ценности, при тормоз над съседите, понижава САЩ до нивото на Русия и Китай.

Администрацията на Тръмп би могла лесно, ако искаше, да свали режима във Венецуела, точно както би могла да анексира Канада или Гренландия с груба сила. Но това би било не само неразумно и погрешно; би било и неамериканско.

Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ дипломацията на САЩ, националната сигурност и геополитиката. Преди това е бил главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.

Още по темата

Атаката на САЩ срещу ООН е трагично недоразумение

Белият дом шумно мобилизира крайната десница по света

Приятелите на Америка никога повече няма да се доверят на САЩ

Упадъкът на САЩ се задава. Възраждането е съмнително