Великобритания се превръща в страна на вечните протести

Поетите са предложили много различни подходи към старостта. Вергилий призовава възрастните хора да се наслаждават на спокойно съзерцание, след като са утихнали необузданите страсти на младостта. За разлика от тях Дилън Томас ги насърчава „да се разбунтуват срещу угасващата светлина“. Но доколкото ми е известно, никой не ги е призовавал да ходят на демонстрации и да крещят шумни лозунги по социални и политически въпроси.

Една от най-забележителните гледки на това британско лято е на пенсионери, които развяват плакати, а след това изведени от полицията. Половината от 545-те души, арестувани по време на неотдавнашната демонстрация на площада пред Парламента в подкрепа на Палестинското движение, бяха на възраст над шейсет години. Много от тях са на седемдесет и осемдесет години („Тя има палка!“, крещяха протестиращите, когато една слаба 81-годишна жена беше изведена от три жени полицаи). Един от арестуваните, 75-годишният Джонатън Порит, е не посветен с рицарско звание, но и близък на крал Чарлз, който също е на 75 години.

До известна степен това е най-новата проява на стратегията на Ленин за „полезния идиот“. Организации като „Действие за Палестина“ и „Просто спрете петрола“ отчуждиха голяма част от обществеността с крайните си тактики: Едната от тях вече е забранена като терористична организация, след като нанесе щети на военно оборудване на стойност хиляди британски лири, а другата блокира движението (включително на автомобили на спешна помощ). Какъв по-добър начин да си възвърнат симпатиите на обществото от това да заменят обичайната си армия от кресливи младежи с миловидни баби?

Средната класа във Великобритания се напълни със застаряващи радикали, които отчаяно искат да изживеят отново бурните дни на своята младост, когато са протестирали срещу войната във Виетнам, патриархата или капитализма. Те притежават изобилие от необходимите ресурси за живот на демонстратор - свободно време, излишни пари и, след като са напуснали пазара на труда, готовност да се сдобият с криминално досие.

Лесно е да се подиграем на сблъсъка на песента на Бийтълс „When I'm 64“ (1967 г.) с „Street Fighting Man“ (1968 г.) на Ролинг Стоунс. Но е справедливо да се отбележи, че много от протестиращите са мотивирани и от по-достойни за похвала емоции от отказа да пораснат, като идеализъм и чувство за вина. Решението на правителството да обяви „Действие за Палестина“ за терористична организация беше глупаво - и е част от тревожен модел на превишаване на правомощията от страна на властите. Много възрастни хора с болка осъзнават, че са прекарали живота си, наслаждавайки се на плодовете на заможното общество - безплатни университети, евтини жилища, дизелови автомобили и екскурзии в чужбина - като са оставили на децата си само дългове и влошена околна среда.

Не всички от днешните протестиращи пенсионери са левичари. Много от демонстрантите, събрали се пред хотелите, за да протестират срещу бежанците, са възрастни хора, включително по-големият брат на Джереми Корбин, 78-годишният Пиърс, който води кампания срещу тези хора като част от кампанията си срещу цифровата валута. Партията на Найджъл Фарадж „Reform UK“ е типична партия на мърморещи стари недоволници, които вярват, че статуквото трябва да бъде сериозно разтърсено.(Самият Фараж вече е на 60 години, макар че големият герой на младостта му е бил по-скоро Инок Пауъл, отколкото Че Гевара.) Именно възрастните радикали изкараха Великобритания от Европейския съюз против волята на по-консервативните младежи и хора на средна възраст.

Още по темата

Британският парламент се разпада. Нищоправенето не е вариант.

Може ли изобщо някой във Великобритания да управлява държавата?

И в никакъв случай не всички протестиращи са на преклонна възраст. Където и да погледнете във Великобритания, изглежда, че протестират хора от всякакъв вид - включително и много хора като лекари или фермери. Групи, които преди са преследвали целите си чрез парламента, сега излизат на улицата; методи, които преди са били маргинални, като блокиране на движението, или порочно френски, като преминаване с трактори през центъра на столицата, стават рутинни.

За това може само да се съжалява. Едно от най-големите постижения на парламентарната демокрация беше да укроти уличните протести. През XVIII и началото на XIX век Великобритания е била страна на протестиращи люде. Тълпите са се бунтували срещу папизма и данъците върху джина. Протестиращите излизаха на шествия в подкрепа на отмяната на царевичните закони, насочени към поддържане на високи цени на зърнените култури, и за разширяване на правото на глас. Въвеждането на всеобщото избирателно право както за мъжете, така и за жените през 1928 г. слага край на всичко това и превръща протестиращите по-скоро в герои на забавлението, отколкото в народни трибуни.

Но това се промени през 2000 г. благодарение на комбинацията от прекомерни действия на лейбъристкото правителство, което забрани лова на лисици, и лошата преценка да подкрепи американската инвазия в Ирак. През 2002 г. повече от 400 000 души, много от които селски стопани, протестират срещу забраната за лов на лисици. Година по-късно 750 000 души излизат на протест срещу войната в Ирак. Решението на консервативното правителство да подложи на гласуване членството на Великобритания в ЕС завърши прехода на Великобритания към протестиращо общество. Гласуването по толкова оспорван въпрос, което беше на косъм, постави началото на цикъл от протести и контрапротести, при които привържениците на членството в ЕС шестваха под европейското знаме, а привържениците на излизането от Oбщността развяваха националното знаме.

Мнозина от нас се надяваха, че новото лейбъристко правителство, подкрепено от огромно мнозинство и ръководено от човек, на когото липсваха харизмата на Тони Блеър и неговото евангелизиране, би могло да възвърне вярата на британците в парламентарните обсъждания като разумен начин за възстановяване на разделението на мненията в една демокрация. Но, уви, изглежда, че Киър Стармър се възползва от всяка възможна възможност, за да възроди протестния дух. Благодарение на подобна политическа некомпетентност британците - стари, млади и всички между тях - имат твърде много неща, срещу които да се обявяват.

Ейдриън Уулдридж е глобален бизнес колумнист в Bloomberg Opinion. Бивш автор на Economist, той е автор на книгата „Аристокрацията на таланта: как меритокрацията създаде съвременния свят“.

Още по темата

Фатализмът за съдбата на Великобритания е преувеличен

Лондон може да признае Палестина, ако Израел не спре войната