Може ли изобщо някой във Великобритания да управлява държавата?

Британската държавна администрация, някога считана за „Ролс-Ройс“, днес се държи като бракма „Трабант“.

12 July 2025 | 16:30
Обновен: 12 July 2025 | 16:32

Автор: Ейдриън Уолдридж
Редактор: Емил Соколов

Снимка: Bloomberg.com

Ужасяващата истина за британската политика, година след опустошителната изборна победа на Кийр Стармър, е, че нещата са още по-лоши, отколкото изглеждат. Проблемът не се ограничава само до премиера, канцлера или до лейбъристкото правителство като цяло. Той е в цялото управленско съсловие: депутатите, лордовете, специалните съветници, квази-държавните агенции, държавните служители, дипломатите, консултантите, местните чиновници и — да, именно — политическите журналисти, които съставят все по-разрастващата се управляваща класа на страната.

Последната сага около реформата на социалните помощи отново показа, че Кийр Стармър и Рейчъл Рийвс не са особено добри в работата си. А преди тях имахме двама от най-лошите премиери в новата ни история: Лиз Тръс и Борис Джонсън. Само 12% от британците смятат, че правителството последователно поставя националния интерес над партийния, сочи доклад на Националния център за социални изследвания от 25 юни за обществените нагласи след миналогодишните избори. Около 58% заявяват, че „почти никога“ не вярват на който и да е политик да казва истината, когато е „срещу стената“.

Британската държавна администрация, някога считана за „Ролс-Ройс“, днес се държи като бракма „Трабант“. Упадъкът на външното министерство е толкова тежък, че неотдавнашен посланик във Франция едва говореше езика. Националната статистическа служба изчислява, че през второто тримесечие на 2024 г. производителността в публичния сектор е с 2,6% по-ниска спрямо 2023 г. и с 8,6% под нивото от последното тримесечие на 2019 г. Цели 79% от британците казват, че системата на управление може да бъде подобрена „доста“ или „значително“. Ако изкуството на управлението означава едновременно ясна дългосрочна визия и поддържане на държавния кораб в изправност, то Британия се проваля и в двете.

Какво обяснява тази институционална разруха? Частично — ниското заплащане и лишенията. Политиците издържат двойното унижение на скромно възнаграждение и безмилостно обществено наблюдение. Двама депутати — Джо Кокс и Дейвид Еймъс — бяха убити през последното десетилетие. Отделно от това управлението става все по-сложно и трудно в целия свят: броят на законите в Германия например се е увеличил с 60% за три десетилетия. Но има и по-дълбока причина: британската управляваща класа не успява да набира нови членове и да им осигури съчетанието от компетентност и увереност, нужно за ръководене на страната.

Старите системи за формиране на елита бяха оставени да се разпаднат. Синдикатите някога осигуряваха и формално образование, и ежедневно обучение на такива лейбъристки гиганти като Ърнест Бевин и Най Бевън. Днес те са бледа сянка от миналото си. Оксфордският университет акцентираше върху политическата история както в курса по съвременна история, така и в политическата част на PPE (политика, философия и икономика). Сега историческата програма поставя далеч по-малък акцент върху политическата и конституционната история, а политологията се фокусира повече върху теория, отколкото върху практика.

И Лейбъристката партия, и Консервативната някога имаха собствени колежи за обучение на възрастни, които освен лекции по текущи събития и идеология, служеха като социални мрежи и мостове между елита и обикновените хора. Държавната администрация разполагаше с елитен национален обучителен колеж в Сънингдейл. Партийните колежи увяхнаха заедно с партиите (които днес броят общо около 500 000 членове срещу милиони по-рано), а Сънингдейл бе закрит през 2010 г. като част от икономии. Различни опити да се модернизира системата се оказаха разочароващи.

Новото Blavatnik School of Government в Оксфорд, замислено като британски еквивалент на Kennedy School в Харвард, набира 80 % и повече от студентите си от чужбина. Опитът на Доминик Къмингс — докато беше главен съветник на Борис Джонсън — да модернизира централната администрация чрез шокова терапия завърши с дискредитиране на разумни идеи, подобно на начина, по който DOGE на Илон Мъск компрометира сериозния дебат в САЩ.

В стремежа си да изглежда по-корпоративно, държавната служба зае най-лошите черти на бизнеса и игнорира най-добрите. На всеки 48 служители се пада по един HR специалист, при норма в частния сектор от един на 100. Да уволниш некадърник е почти невъзможно без изтощителна, скъпа и протяжна процедура — а да го възнаградиш финансово не може, освен ако не го повишиш. Резултатът е инфлация на званията и контрапродуктивно текучество: успешните бързо се придвижват нагоре или встрани, преди да капитализират експертизата си.

Който не овладее промяната в ускоряващия се свят, бива овладян от нея. От началото на века британската управляваща класа не насочва промените към творчески цели, а се носи по течението. Политици хабят време в лудия новинарски цикъл; специалните съветници все по-често „управляват новините“, вместо да правят политика. Политическите журналисти приличат на спортни коментатори — кой води в класирането, кой изостава — а не на сериозни наблюдатели на държавното дело. Няма време за размисъл или планиране (проблемите на лейбъристите идват от това, че не използваха опозиционните години, за да се подготвят). Има само краткосрочно управление на хаоса.

Има окуражаващи външни опити за поправка. Мунира Мирза, ръководила политическия екип на „Даунинг стрийт“ при Джонсън (2019–2022), създаде Civil Future, която чрез стипендии, лекционни курсове и конференции привлича висококалибрени хора от разнообразни среди към обществения живот. Civil Future подчертава, че публичната политика е едновременно интелектуално предизвикателство и високо призвание. The Strand Group в King’s College London обучава бъдещи лидери в изкуството на управлението, като използва бивши министри като Ед Болс за преподаватели наред с академици и кани редица политици — включително Тони Блеър, Дейвид Камерън и Тереза Мей — да водят семинари и да отговарят на въпроси. Подобно на Civil Future, групата държи на привличането на лидери от по-широк спектър среди.

Но съществува граница за това, което движения „отдолу“ могат да постигнат. Най-успешните реформи винаги идват „отгоре“: въвеждането на открит конкурс в британската държавна служба през средата на Викторианската епоха; създаването на елитната френска École nationale d’administration през 1945 г.; или твърдата решимост на Ли Куан Ю, че управлението на Сингапур трябва да отговаря на най-високите стандарти. За жалост Лондон пропусна две скорошни възможности за всеобхватна реформа — след шеметната победа на Тони Блеър през 1997 г. и след тази на Стармър през 2024 г. Вместо това страната се върти в омагьосан кръг: колкото повече нарастват краткосрочните проблеми, толкова по-некадърно става управлението — а колкото по-некадърно е управлението, толкова повече кризи се множат. Вероятно ни чакат още много отчаяни седмици като току-що преживяната.