Мълчанието на елитите: Демокрацията умира, удавена в тишина, арогантност и стах

Преди месец лобист на американски военен предприемач ми изпрати съобщение с питане дали бих се срещнал с шефа му на обяд. Тъй като пиша за отбраната, главният изпълнителен директор искаше да ми разкаже за нещата, които продава.

Няколко седмици по-късно обаче получих кратко съобщение от офиса на главния изпълнителен директор: „Обедът на 1 октомври се отменя.“ Без извинение, без обяснение. Изпратих имейл на лобиста, който ми беше изпратил първоначалната покана: Възможно ли е, попитах, срещата да е отменена, защото пиша и изразявам критично мнение за Доналд Тръмп? Не получих отговор.

Остава ми да предположа, че срещата е отменена, защото корпоративна Америка днес живее в смъртен страх от президента и от това, което той е показал, че е готов да направи на лицата и фирмите, които му пречат. Публичната критика към Тръмп от страна на американските търговски и финансови лидери е срамно липсваща, отчасти защото те се страхуват и – което е още по-малко похвално – защото неговата фискална политика изглежда добра за техните банкови сметки.

Злощастни прецеденти

Това напомня за злощастни прецеденти. През цялата история мълчанието на добросъвестните мъже и жени пред лицето на нарастващия авторитаризъм е било ключова сила за появата на диктатори. Тъй като съм историк, почти всеки ден обменям съобщения с колеги от двете страни на Атлантическия океан. Някои изтъкнати имена изразяват опасения относно заплахата, която поведението на Тръмп представлява за американската демокрация. В дискусиите се споменава думата с буквата „Х“. Трябва да обмислим доколко методите, които европейските диктатори от 20-ти век са използвали за налагане на нацизма и фашизма – нападения срещу академичните среди и медиите, презрение към законността и истината, милитаризация на правовия ред, заплашване на критици и врагове, злоупотреба с извънредни правомощия за заобикаляне на законодателния процес – се използват днес от американската администрация.

Това не означава, че Тръмп трябва да се разглежда като нов Хитлер. Въпреки заплахите му срещу Канада, Гренландия и Панама, няма индикации, че планира голяма агресивна война. Той не е антисемит. Той обаче е безмилостен авторитарен лидер, който потъпква институциите и процедурите на демокрацията.

На бюрото си имам една малка книжка, озаглавена „Предупреждение от историята“, издадена в ограничен тираж малко преди смъртта на автора през 2019 г. Уилям Дейвис е бил британски финансов журналист. Това, което пише, заслужава уважение, защото е роден като Гюнтер Киз в Хановер, Германия, през 1933 г. Служил е в Хитлеровата младеж, преди да дойде в Великобритания през 1948 г., да си смени името и да постигне забележителен кариерен успех.

Бил, когото познавах, имаше американски дом. Той пише: „Винаги съм считал белите супремацисти за луди, за досадни, но не и за сериозна заплаха за установения ред. Затова бях изненадан, когато един от основните кандидати в президентските избори през 2016 г. звучеше като Хитлер от детството ми.“

Той цитира от дневника на нацисткия министър на пропагандата Йозеф Гьобелс, оправдавайки системната лъжа: „Историческата истина може да бъде открита от професор по история. Ние обаче служим на историческата необходимост. Нейната задача не е... да бъде обективно вярна.“

Той смяташе за свой дълг, каза той, да образова правнуците си за миналото, както го е преживял в Германия. „Трябва да ценим демокрацията, колкото и да е несъвършена, защото алтернативата е много по-лоша.“

Друг млад германец от нацистката епоха, журналистът Конрад Хайден, който избяга през 1935 г. и се пресели в САЩ, анализира възхода на Хитлер не само към властта, но и към огромна популярност: „Той изрази безмълвната паника на масите, изправени пред невидим враг... Той не покори масите, а ги изобрази и представи.“ Речите му следваха логиката на подсъзнанието, „която никое опровержение не може да засегне“.

Корупция и злоупотреби под килима

Канадският историк Робърт Гелатели е проследил корупцията в германските правни институции, лъжите, използвани за оправдаване на ужасяващи злоупотреби.

След като Хитлер се е укрепил на власт, Ханс Франк, лидер на Нацистката лига на юристите, инструктира съдиите, че трябва да действат „в съответствие с основните принципи на правителството на Фюрера“. През 1936 г. Райнхард Хайдрих от Ес ес обявява на „Деня на германската полиция“, че нацистите са намалили престъпността с 40%, което е пародия на реалността.

През 1941 г. служител на Гестапо се обърна към аудиторията в гимназия в Щутгарт, за да ги успокои относно местната епидемия от екзекуции на престъпници „заради съпротива“. Той им каза, че докато съдилищата работят достатъчно добре, когато има доказателства, при липса на такива полицията трябва да действа по инстинкт.

Полицаите знаят как да разпознават вината, каза той, и могат да преодолеят досадната съдебна бюрокрация.

На студентите беше казано да не се тревожат прекалено за бързото правосъдие, защото „полицията не екзекутира никого, без да разгледа внимателно случая“.

Продадена съвест

Срамно голяма част от „заможните“ в Западна Европа се съгласиха с всичко това. Те бяха преследвани от призрака на болшевизма, възприемаха заплахи за собственото си богатство в условията на Голямата депресия. Британският медиен магнат лорд Ротермиър, собственик на вестник „Дейли Мейл“, се превърна в един от първите привърженици на националсоциализма. През 1932 г. той се възхищава в собствения си вестник от нацистите: „Тези млади германци са открили, както с радост отбелязвам, че младите мъже и жени в Англия също откриват, че не е добре да се вярва на старите политици.“

Четири години по-късно, когато Ротермиър подкрепи Британския съюз на фашистите на Освалд Мосли, заглавието на Daily Mail гласеше „Ура за черноризците“. Статия на първа страница твърдеше, че Италия и Германия са „без съмнение най-добре управляваните нации в Европа днес“.

Шанс за завой

Днешна Америка не е на еднопосочен път към диктатура. Съпротивата на съдилищата, възраждането на демократите и контролът от страна на Конгреса все още могат да спрат най-грубите изстъпления на Тръмп. Междинните избори през следващата година предлагат шанс да се обърне курса на нацията. Бил Дейвис написа през 2018 г., че Тръмп „е извадил на повърхността дълбоки и грозни чувства“, но добави, че той „не е Хитлер... и няма шанс да стане диктатор – Конгресът, медиите и ограниченията на мандата ще се погрижат за това“.

Все пак американците, включително и мълчаливите им бизнес лидери, трябва да намерят смелостта да се изкажат срещу злоупотребите на Белия дом, които наистина заплашват най-голямата демокрация в света.

Един приятел от разузнавателните среди ми разказа за неотдавнашна вечеря с бивши колеги, дошли на посещение от Вашингтон. Казаха, че за тях е било голямо облекчение да бъдат в Лондон, където могат да казват това, което мислят. У дома, на всяко парти, те се притеснявали кой може да ги подслушва. Това не е Америка, която познаваме и обичаме. Тя носи ужасни спомени за друго време и място.

Още по темата

От революциите на XVII век до днешния популизъм - уроци за политическата криза

Политиката на емоциите разрушава следвоенния световен ред

Пипалата на войната на Тръмп срещу медиите се удължават - днес бе ред на Джими Кимъл