Да се види несправедливостта по отношение на климата е лесно. Поправянето ѝ е трудно

В основата на преговорите за климата е едно: кой плаща? Обикновено борбата се води за това кой ще плати за спасяването на света - чрез финансиране на проекти, като например соларни паркове, които ще помогнат за намаляване на въглеродните емисии в бъдеще.

Разногласията по тези въпроси са достатъчно дълбоки. Но най-дълбокият гняв е запазен за друга тема: Кой ще плати за щетите, които вече са нанесени от изменението на климата?

Миналата година световните лидери приеха принципа, че "загубите и щетите", причинени от изменението на климата, заслужават внимание. Те направиха това отчасти, за да намалят недоволството на развиващите се страни и да направят отново възможни по-широки действия в областта на климата. В началото на този месец в Абу Даби държавите изглежда постигнаха съгласие за нов фонд за "загуби и щети", който първоначално ще бъде разположен в Световната банка и ще компенсира тези, които страдат от най-тежките последици от изменението на климата.

Но политическите битки за това кой да плаща и кой да получава могат да предизвикат още по-дълбоки недоволства. Изменението на климата обхваща целия свят и се отразява на всичко - от препитанието на хората до обществената инфраструктура и здравето. Кой ще реши кои от тези разходи заслужават най-голяма компенсация? Как може да се вярва, че някой ще измери и компенсира всички щети, които изменението на климата вече е нанесло? Признаването на несправедливостта е лесно. Репаративното правосъдие е трудно.

В действителност споразумението от Абу Даби разкрива трите основни проблема, които ни пречат да предприемем реални действия в областта на климата като световна общност.

На първо място, отношенията между развитите и развиващите се страни се влошиха. По-бедните страни подозират, че отстъпват твърде много, без да получават нищо съществено в замяна. Много от развиващите се страни, например, искаха всеки нов фонд да бъде създаден без институционалните пристрастия, които според тях са характерни за настоящата международна финансова система.

В отговор на постоянния натиск от страна на Европа и САЩ те отстъпиха и се съгласиха новият фонд да бъде разположен в Световната банка, поне първоначално. В замяна на това те не получиха твърди ангажименти за нищо - нито за сумата, която ще бъде внесена, нито за това кога ще започнат плащанията, нито за начина, по който ще се извършват. Недоверието между развитите и развиващите се страни достигна ново дъно.

Второ, самите нововъзникващи държави се опитват да направят огромна измама, като се преструват, че имат общи проблеми. Глобалният юг едва ли е монолит; вътрешните му противоречия могат да бъдат по-дълбоки от тези между някои от членовете му и богатия свят.

Дори и добре финансиран фонд за загуби и щети би се затруднил да реши кой изобщо трябва да получи обезщетение. Идеята е инициирана от лидерите на малките островни държави, за които глобалното затопляне е истинска заплаха за съществуването им. Западът е съгласен с това и би желал трансферите да бъдат насочени към уязвимите острови и най-бедните страни.

Но държави със средни доходи като Пакистан, който понесе загуби за 30 млрд. долара при наводненията, връхлетели силно населените му равнини миналата година, не са съгласни да дадат своя дял на още по-бедни. Глобалното затопляне е довело и тях до ръба на хуманитарна криза, казват те, така че защо трябва да бъдат изключени от изплащането? В реториката си представителите на развиващите се страни се прицелват в Запада, а действията им са като на хора, които се опитват да се наредят с лакти на опашката.

И накрая, във всяко възможно решение за климата има дупка с формата на САЩ. Всички извън САЩ са съгласни, че тъй като Америка е допринесла най-много въглеродни емисии в атмосферата, тя трябва да плаща най-много.

Но нито една администрация на САЩ не е в състояние да отдели дори един долар на данъкоплатеца за глобално правосъдие в областта на климата. Това постоянно подкопава всяка възможност за глобално споразумение. В последния момент в Абу Даби, след като всички смятаха, че е постигнат някакъв консенсус, представителят на САЩ възрази, че доброволният характер на фонда не е бил достатъчно ясно изразен.

Останалата част от света, включително други богати държави, видя в това предателство към трудно извоюваната победа. Изглежда също така, че САЩ не възнамеряват собственият им принос да бъде безвъзмездно предоставяне на публични средства, а филантропски фондове и заеми на преференциални цени, наред с други. Тези пари така или иначе щяха да бъдат на разположение за хуманитарна дейност. Тъй като САЩ не могат или не желаят да поемат надеждни ангажименти, останалата част от света се лута в опити да компенсира липсата на лидерство.

Загубите и щетите са най-трудната част от правосъдието в областта на климата. Но дори и по-лесните задачи - например правилното финансиране на нови соларни централи - изглеждат невъзможни в момента. Ако доверието не бъде възстановено, развиващите се страни не признаят, че някои от нас се нуждаят от повече помощ от други, а САЩ не успеят да оправдаят позицията си на глобален лидер, предстоящата конференция за изменението на климата COP28 ще постигне дори по-малко, отколкото нейните предшественици.

Михир Шарма е колумнист за Bloomberg Opinion и старши сътрудник в Observer Research Foundation. Преди това е бил редактор в Business Standard и колумнист в Indian Express.

Още по темата

Климатичните промени са нужна тема в училище, макар учениците да са все по-запознати

Сключиха рамково споразумение за финансова помощ на уязвимите от климата държави

Инвестициите в климатични технологии нарастват значително през третото тримесечие

Данъчното облагане на месoто може да помогне за спасяването на климата