Израел има най-добрия си шанс за мир от 25 години насам

Екипът на Бил Клинтън беше близо до споразумение през 2000 г., но палестинците се отдръпнаха. Опустошението на иранските проксита отваря широк, но кратък прозорец

15:05 | 20 юли 2025

Автор: Денис Рос

Снимка: Bloomberg.com

Преди точно 25 години тази седмица бях в Кемп Дейвид като водещ близкоизточен преговарящ на президента Бил Клинтън. Целта ни бе да решим конфликта между израелци и палестинци и да постигнем мир между две национални движения, състезаващи се за една и съща земя.

През юли 2000 г. бяхме оптимисти, че можем да сложим край на спора. В предходните седем години, от началото на процеса от Осло — който донесе взаимно признаване между Израел и Организацията за освобождение на Палестина и предвиди създаване на Палестинска власт (ПА) за договаряне на мир — бяхме постигнали четири частични споразумения: „Газа–Йерихон“, „Временното споразумение“, „Хевронския протокол“ и „Меморандума от Уай ривър“.

Но за двете седмици в Кемп Дейвид Ясер Арафат, президент на ПА, отхвърли всяко наше предложение, въпреки че неговите преговарящи сигнализираха известна гъвкавост. В един момент той каза на Клинтън, че ще вървим в погребалното му шествие, ако приеме онова, което САЩ искат.

Арафат все пак позволи на представителите си да продължат разговорите по-късно и през декември се срещнахме насаме. Той заяви, че може да приеме идеите ми за преодоляване на разликите по ключовите въпроси — Йерусалим, бежанците, границите и сигурността. Приведохме израелски и палестински екипи във Вашингтон, за да финализираме споразумение, и когато това не успя, двете страни поискаха от нас компромисно предложение, станало известно като „параметрите на Клинтън“. Израелският премиер Ехуд Барак ги прие, но Арафат — не. Вместо това той отново подпали насилието и започна Втората интифада — петгодишно въстание, в което загинаха хиляди от двете страни.

Оттогава няма политически напредък между израелци и палестинци, дори след като Израел едностранно се изтегли от Газа през 2005 г.

Абрахамските споразумения от 2020 г. при първия мандат на президента Доналд Тръмп разшириха арабско-израелския мир — Обединените арабски емирства, Бахрейн и Мароко нормализираха отношенията си с Израел. Президентът Джо Байдън се опита да задълбочи обещаното от тези договори сътрудничество. До 2023 г. администрацията бе на прага на сделка с Саудитска Арабия: Рияд щеше да получи договор за отбрана със САЩ и американска подкрепа за обширна ядрена енергийна програма срещу нормализиране на отношенията и мир с Израел.

Нападението на Хамас срещу Израел на 7 октомври 2023 г. бе мотивирано отчасти от желанието да провали тази сделка. Саудитски представители по-късно ми казаха, че ако Израел беше победил по-бързо Хамас, без да разруши голяма част от Газа и да убие толкова много хора там, нормализацията вече щеше да е факт.

Но смъртта и разрушенията в Газа настроиха много арабски общества срещу Израел и лидерите им внимават за това настроение. В същото време тези лидери не са недоволни, че Израел сериозно е отслабил Иран и е разбил регионалните му прокси групи.

Загубата на голяма част от силовия капацитет на Иран — и нуждата му да се съсредоточи върху запазването на режима у дома — създава възможност за мир и регионална интеграция. Дори с цялата несигурност в Ливан и особено в Сирия може би съществува потенциал да се договорят споразумения за ненападение, ако не пълна нормализация, с Израел.

Тръмп с право иска да се възползва от променения баланс на силите в региона, за да постигне нормализация между Саудитска Арабия и Израел и да разшири Споразуменията от Авраам. В дипломацията моментът е това, което за недвижимите имоти е локацията: казано иначе — трябва да се хване подходящият миг.

Но предвид настроенията в арабския свят нищо няма да се случи, докато войната в Газа не приключи и израелската армия не се изтегли. Израел вече победи Хамас във военен план, но иска да гарантира, че групировката повече няма да контролира Газа. За целта трябва да има алтернатива на Хамас. Засега нито администрацията на Тръмп, нито израелският премиер Бенямин Нетаняху са разработили убедителен „план за деня след“, който да предотврати вакуум в ивицата.

Арабските държави също не са представили ясен план за демилитаризация на Газа, макар че без нея сериозно възстановяване е невъзможно. Никой няма да вложи значими средства в Газа, ако Хамас може отново да се въоръжи и така да гарантира нова война.

Дори ако текущите преговори за 60-дневно примирие успеят, нищо няма да се промени, ако то не доведе до край на войната, освобождаване на всички израелски заложници и изтегляне на израелските сили. Ако Нетаняху иска да се възползва от момента, създаден от военните успехи на Израел, ще трябва да приеме това — и преходна администрация, ръководена от ОАЕ, Египет, Мароко и Саудитска Арабия с участие на Палестинската власт.

Арабските лидери трябва да поемат отговорността да осигурят сериозни реформи в ПА: президентът Махмуд Абас да остане с церемониални функции, да бъде назначен нов, овластен и международно признат премиер, а процесите по финанси, инвестиции и бюджет да станат прозрачни и наблюдавани от Световната банка. Газа под ръководството на ПА, дори след преходен период от две-три години, е илюзия без такива промени.

Без край на палестинското разделение и подстрекателството разговорите за палестинска държава са просто лозунг. Арабските лидери трябва да подпомогнат реформите и да покажат на практика, че една бъдеща палестинска държава няма да се превърне в провалена.

Докато израелците вярват, че такава държава ще бъде доминирана от Хамас или други екстремисти, те ще се колебаят да приемат идеята. Но израелското правителство също не бива да действа на терен по начин, който прави палестинска държава невъзможна — каквото реално се случва днес на Западния бряг. Тръмп трябва да използва влиянието си върху Нетаняху, за да спре постоянното разширяване на селищата, нарастващия натиск върху палестинците и анексията, за която настояват част от „Ликуд“.

Историята създава прозорци от възможности, но те рядко траят дълго. С отслабването на Иран и силите, зависещи от конфликта, сега е моментът да се изгради нова коалиция от държави, които предпочитат социален и икономически напредък пред войната.

Възможността е реална, но няма да се реализира сама. Преди 25 години не успяхме да накараме арабските държави да притиснат Арафат да приеме параметрите на Клинтън или да му дадат политическо прикритие да го стори. Днес Тръмп може да предотврати изпускането на този шанс, но само ако настоява арабските лидери и Израел да поемат отговорност — и да се противопоставят на собствените си сили на отричане.

Денис Рос е съветник във Вашингтонския институт за близкоизточна политика и е заемал висши позиции в областта на националната сигурност при президентите Роналд Рейгън, Джордж Х. У. Буш, Бил Клинтън и Барак Обама. Той е автор наStatecraft 2.0: What America Needs to Lead in a Multipolar World.