Икономистите търсят отговор защо прогнозите им в последните 10 години се оказват грешни

Все още няма конкретен отговор защо растежът е потиснат спрямо всички останали периоди на експанзия след 1940 г.

Снимка: Michael Nagle/Bloomberg Снимка: Michael Nagle/Bloomberg

През есента на 2009 г. световната финансова криза току-що беше приключила и лихвените проценти в САЩ бяха едва 0,1%. Икономистите предположиха, че възстановяването ще прилича на предишното, макар и малко по-бавно, като с това и лихвите ще започнат да се възстановяват до 4,2% през 2015 г.

Но до есента на 2010 г. лихвите не помръднаха. Икономистите пък направиха същата прогноза през тази година, както и в годината след това и годината след нея. Лихвите обаче останаха близо до нулата до 2015 г. - период на безплатни пари, невиждан след 1940 г.

Когато лихвите започнаха да се повишават, те не се приближиха до нива, считани за нормални, завършвайки десетилетието в диапазона 1,5% - 1,75%. Сега икономистите от частния сектор очакват те да достигнат средно 2,4% в средносрочен план, сочат икономическите показатели на Blue Chip.

Но какво беше това десетилетие, което обърка всички прогнози на икономистите? Отговор на този въпрос търсят от Wall Street Journal в свой анализ. 

Икономистите търсят отговора, който би могъл да даде обяснение за това, че прогнозите не се сбъднаха. Но този отговор би трябвало да е много повече от краткото обяснение, че „Федералният резерв е причината“. Трябва да се обясни защо растежът е бил потиснат спрямо всички останали периоди на експанзия след 1940 г., а инфлацията постоянно е била под целта от 2% на Фед – причина, поради която централната банка е поддържала лихвите толкова ниски.

В същото време не по-малко трудно е да се обясни защо въпреки този приглушен растеж САЩ се радват на най-дългата си икономическа експанзия, която отбелязва и рекорден бичи тренд при акциите и безработица, която достигна 50-годишно дъно.

Едно от обясненията е „махмурлукът на дълга“ - теория, популяризирана от Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф. Те описват историята на финансовите кризи в книгата „Този път е различно: Осем века финансови безумия“, която беше хит през 2009 г. Според авторите на книгата след финансовите кризи домакинствата, банките, бизнесът и понякога правителствата са съсредоточени върху изплащането на дълговете и са с повишено внимание дали не наближава друга криза, заради което избягват заеми и инвестиции. А това задържа растежа, инфлацията и лихвите.

Този модел започна от САЩ, след това се пренесе и в еврозоната. Но когато тези кризи избледняха, ниският растеж, инфлация и лихви продължиха.

Така през 2013 г. Лари Самърс, бивш съветник на президентите Бил Клинтън и Барак Обама, а сега икономист в Харвардския университет предложи алтернативно обяснение - „постоянна стагнация“. Той заимства фразата от друг икономист от същия университет – Алвин Хансен, който я използва през 1928 г., за да опише трайно слабия растеж по време на Голямата депресия и високата безработица. Според Хансен в такъв период бизнесът има по-малка необходимост да инвестира, когато има по-малко нови работници и клиенти, и когато застаряващите домакинства правят по-рядко големи покупки като къщи.

Още по темата

„Бавният растеж на населението също оказва слаб натиск върху растежа и лихвите“, обяснява Самърс. Според него и други фактори имат значение: най-бързо развиващите се бизнеси, като например социалните медийни платформи, инвестират малка част от големите си печалби. По-голямото неравенство пък означава по-голям паричен поток към богатите.

Въпреки първоначалния скептицизъм към тезата на Самърс и други икономисти започват да я припознават. В някои страни като Германия големият обем от спестявания се проявява като търговски излишък, който се влива в облигациите на другите страни, което задържа лихвите и в другите държави.

Постоянната стагнация има няколко дълбоки последици. Първо, с лихви близо до нулата, централните банки са по-малко способни да се борят с бъдещи рецесии. Второ, правителствата могат да управляват големи дефицити без това да стимулира лихвите в посока нагоре. В действителност, предвид липсата на боеприпаси на централните банки, правителствата трябва да управляват дефицити или икономиката ще изпадне в застой. От друга страна, намаляването на бъдещи обезщетения за социално осигуряване в името на фискалната благоразумие може да влоши проблема, като насърчи домакинствата да спестяват повече.

Освен всичко постоянната стагнация увеличава и риска от протекционизъм. Всяка страна с твърде малко вътрешно търсене за постигане на пълна заетост и 2% инфлация ще бъде изкушена да обезцени валутата си или да увеличи митата, така че да изнася повече и да внася по-малко.

Но дори по отношение на постоянната стагнация се откриват несъответствия спрямо миналото като постоянните рекорди на фондовата борса и ръстът на заетостта.

Икономистите бяха изненадани не само от лихвите, но и от безработицата, която достигна почти 10% в САЩ през 2010 г. Година след година те очакваха тя да намалее до около 5%. Сега е около 3,5%, което е 50-годишно дъно и вероятно ще продължи да пада. Сегашната експанзия пък е най-дългата, откакто се събират данни в САЩ от средата на 1800 г.

Има трета възможна теория. Така нареченият естествен процент на безработица може да се окаже, че е по-нисък, отколкото се е смятало до сега. В резултат на това икономиката е работила доста под капацитета си в последното десетилетие

Ян Хациус, главен икономист в Goldman Sachs, казва, че няма много мистерия относно поведението на инфлацията и лихвите: „Изпаднахме в дълбока дупка, така че имахме много свободен капацитет и отне много време да се изкачим“.

Така в крайна сметка на икономистите може да им отнеме още десет години, за да си отговорят на въпроса какво се е случило през предишните десет.

 

Последни новини
Още от Анализи