Истинският проблем с дълбоководния добив е, че няма да прави пари

Сякаш светът не беше в достатъчно затруднения от най-топлата седмица, измервана някога, и рекордно ниските нива на морския лед около Антарктика, та големият бизнес вече се готви да разрови още едно непокътнато кътче на земното кълбо: дълбокия океан.

Международният орган по морското дъно или ISA, органът на Обединените нации, който регулира експлоатацията на дълбоководното дъно, ще вземе решение през следващите няколко седмици по заявлението на тихоокеанската островна държава Науру за започване на добив на 5 километра на дъното на Тихия океан.

Екологичните групи са обединени в опозиция. Планът ще „дестабилизира деликатните океански екосистеми“, според Световния фонд за природата (WWFN), и ще „разкъса морското дъно за печалби“, по думите на "Грийнпийс". Консултативният съвет на Европейските академии на науките, асоциация на специалисти по научна политика, призова миналия месец за мораториум върху практиката.

Това не трябва да възпира ISA да даде зелена светлина. Ако можеше да се накара да работи, дълбоководният добив би бил от полза за планета, която ще има ненаситен глад за критични минерали, докато се декарбонизира през следващите десетилетия. Той дори може да осигури икономическо спасение за някои от островните нации, изложени на най-голям риск от покачването на морското равнище. Проблемът не е екологичен, а икономически: дори и да е разрешено, едва ли ще видим широкомащабно пренасочване на експлоатацията на минерали към океанското дъно.

Целта ще бъдат полиметални конкрекции, скали с размер на картоф, разпръснати по морското дъно, които са богати на манган, никел, мед и кобалт – метали, толкова важни за зараждащата се индустрия за електрически превозни средства, че конкрециите са оприличени на „батерии в скала“. Въпреки че са известни от 19-ти век, към днешна дата най-близкото, което светът е постигнал да ги експлоатира, е странен случай от Студената война, в който Хауърд Хюз създава фалшива компания за добив като прикритие за операция на ЦРУ за изваждане на потънала съветска атомна подводница.

Напредъкът в технологиите оттогава доведе този вид копаене до ръба на жизнеспособност. Петролната индустрия, която едва беше започнала да експлоатира нещо друго освен най-плитките морета до края на 90-те години на миналия век, сега обикновено пробива кладенци във води с дълбочина над 3 километра. Това е близо до 4-6 км дълбочина на отлаганията на конкрециите. Машини, подобни на прахосмукачки, ще ги изсмукват от морското дъно, ще ги отделят от другите седименти и ще ги изпомпват до корабите за обработка.

Не може да се отрече, че това ще доведе до увреждане на огромни области. Извличането на достатъчно минерали, за да се произведат милиард електрически превозни средства, би нарушило половин милион квадратни километра от океанското дъно, повече от три пъти площта, изразходвана от същото нещо на сушата, според едно проучване от 2020 г.

Въпреки това всеки, който мисли, че можем да извличаме минерали, без да нарушаваме девствените екосистеми, трябва да погледне съществуващата минна индустрия. Най-богатото находище на желязна руда в света, Карахас в Бразилия, е в средата на Амазонка. Най-големият производител както на никел, така и на въглища е Индонезия, чиито обширни открити мини и съпътстващите ги купища отпадъци са изсечени в девствените гори на Борнео, Суматра, Сулавеси и островите Малуку. Един от най-натоварените канали за превоз на въглища в света минава направо през лагуната на Големия бариерен риф в Австралия.

Минното дело като цяло е едва забележимо, когато се постави до огромните площи, посветени на селското стопанство, като цялата глобална индустрия използва приблизително същото количество земя, което се използва за отглеждане на овес. Междувременно риболовът с дънен трал нарушава около 4,9 милиона квадратни километра от морското дъно всяка година, за да осигури на вечерящите скариди и писия, приблизително 10 пъти повече от това, което бихте използвали за изграждането на тези милиарди електрически коли.

От екологична гледна точка дълбокият океан е пустиня, чието изненадващо високо биоразнообразие все още представлява само 0,001% от биомасата, намираща се в по-плитки води и на сушата. Много по-голямата заплаха за биоразнообразието през следващите десетилетия е самата промяна на климата. Една четвърт от всички морски видове зависят от кораловите рифове, които ще бъдат почти елиминирани от сегашните си обитания при затопляне от два градуса по Целзий.

По-големият проблем с дълбоководния добив е по-банален. Проектите за добив зависят или падат от качеството на паричните потоци, които могат да произведат, а най-ценните продукти в конкрециите са манган, никел и кобалт – минерали, чиито цени са прословуто променливи, което кара големите минни компании да ги избягват. Това прави особено предизвикателство да се оправдаят инвестициите, особено тези, които използват неизпитани технологии в отдалечени части на открития океан.

Няма големи земни маси близо до зоната Кларион-Клипертън в централната част на Тихия океан, най-обещаващото място за експлоатация на конкреции. Ако смятате, че сондирането за нефт в арктическата тундра е тежка работа, извличането и обработката на милиони тонове скала от 5 километра надолу в средата на океана може да бъде още по-голямо предизвикателство. Едно проучване от 2021 г. на икономическите перспективи за подобни операции установи, че потенциалът е сериозно ограничен. Дори ако ISA реши да разреши дълбоководния добив, еколозите и защитниците на околната среда може да се смеят последни.

Дейвид Фиклинг е колумнист на Bloomberg Opinion, който пише за суровини, както и промишлени и потребителски компании. Бил е репортер на Bloomberg News, Dow Jones, Wall Street Journal, Financial Times и The Guardian.

Още по темата

Капитализмът сам по себе си няма да спаси планетата

Планът за възстановяване на дивата природа в ЕС оцеля, но на висока цена

Нужни са $200 трилиона, за да се спре глобалното затопляне. Това е изгодна сделка

Европа се прицелва в липсващите емисии, които могат да провалят целите за климата