Дисфункцията на Запада работи в подкрепа на Китай

По-малко важно е колко бързо или ефективно Китай гради своя алтернатива на доминираните от САЩ международни системи, а повече — че действията му са последователни

7 September 2025 | 17:03

Автор: Марк Чемпиън
Редактор: Емил Соколов

Снимка: Bloomberg.com

Анализът след срещата в Пекин на лидери извън западния свят вече е налице. Спектакълът, в който Си Дзинпин, Нарендра Моди и Владимир Путин се държаха за ръце, прегръщаха се и си споделяха превоз, бе определен от някои като знак за завой в глобалните съюзи, а от други — като театър. Но вероятно това изпуска същината. Трябва да оценяваме демонстрацията на сила от страна на Си според способността ѝ да контрастира с хаоса и слабостта сред конкурентите му в САЩ и Европа.

Онова, което излезе в конкретни параметри от понеделнишката среща на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), беше оскъдно: фонд за развитие без подробности или финансови ангажименти, поставен в услуга на военна мрежа без клауза за колективна отбрана или обединена командна структура. По-същественото послание вероятно дойде ден по-късно, когато Си наблюдава демонстрация на китайска военна мощ, обграден от Путин и севернокорейския лидер Ким Чен-ун —парии за водения от САЩ либерален ред, който двамата се стремят да разрушат.

Както пише колегата ми Михир Шарма, нито една снимка или реч не може да прикрие факта, че Индия — трофейният гост на Си в ШОС — остава заплашена от Китай, дори докато опитва (и вероятно не успява) да постигне някакво разведряване. Двете страни имат дългогодишни гранични спорове, прераснали във насилие дори през 2020–2021 г. Също толкова обезпокоително за Ню Делхи е, че Пекин се превърна в основен доставчик на оръжия и икономическа подкрепа за Пакистан, заклетия противник на Индия. През май Исламабад използва китайски изтребители и ракети „въздух-въздух“ PL-15, с по-голям обсег от американските им еквиваленти, за да унизи индийските ВВС, сваляйки чисто нови френски „Рафал“.

Така че, макар Индия да е най-многолюдната държава и бъдеща свръхсила, тя все още има нужда от САЩ. Путин пък е толкова зависим от Пекин и толкова претоварен от инвазията си в Украйна, че Москва може да предложи малко от баланса, който осигуряваше през голяма част от съветската епоха. Всъщност военната мощ на Индия е толкова отстъпваща спрямо китайската, че зависимостта ѝ от американски оръжия и подкрепа в известен смисъл напомня тази на Европа. Но отново — това изпуска същината.

По-малко важно е колко бързо или ефективно Китай гради своя алтернатива на доминираните от САЩ международни системи, а повече — че действията му са последователни и имат постижима траектория. Именно това постигнаха дипломация на на СИ в ШОС и вторникшкият военен парад. В процеса те откроиха противоречивата, ако не и самоунищожителна, търговска и външна политика на американската администрация. А европейските цели, макар и по-кохерентни, са неизпълними без подкрепата на САЩ (и следователно в голяма степен нерелевантни).

Колко смислено е, например, да сравняваме липсата на колективна отбранителна клауза при ШОС с член 5 на НАТО, когато Тръмп усилено подкопава достоверността на тази разпоредба, а Си и Ким доставят на Путин ключови компоненти, войници, оръжие и боеприпаси за войната му? И защо на Китай са му нужни съвместни командни структури, за да помага на Русия в Украйна? Особено когато САЩ орязват финансирането за Киев, а Европа не успява да запълни празнината? Един британски или френски военен парад след китайския би бил болезнен за гледане.

Моди и другите лидери, които се появиха в Тиендзин, са далеч от наивни — те не вярват на реториката на Си за равенство (или дори демокрация) между държавите, на офертата му за „взаимна печалба“ или на заявения му неинтерес към установяване на китайска хегемония. Но реакцията им — дали ще се подчинят или ще изградят нужните защити за да запазят независимостта си — зависи от намирането на покровител, способен да възпре хищническите действия на Китай. САЩ вече не изглеждат надежден залог.

Ако изобщо може да се изгради стратегически аргумент за фактическото изоставяне на Украйна от Тръмп, той би бил като стъпка към поправяне на отношенията с Русия, за да бъде откъсната от Китай — единствения истински равностоен конкурент на Америка. Това би било грубо погрешно тълкуване на Путин, но едва ли някога е било сериозна цел на американската политика, предвид готовността на администрацията да тласне Моди, буквално, в прегръдките на Си.

Значимостта на китайската „дипломация на срещите на върха“ не бива да се измерва само с това доколко успешно гради финансовите институции и военните съюзи, които иска да заместят настоящите. Някаква версия на нов китайски ред ще се появи — регионален или глобален. Съдете го вместо това по огледалото, което държи пред хаоса във Вашингтон и Европа. Индия, Египет, Турция, Виетнам и други държави, които участваха или наблюдаваха шоуто на Си, ще си направят сами изводите.

Марк Чемпиън е колумнист на Bloomberg, който пише за Европа, Русия и Близкия изток. Преди това е бил ръководител на бюрото в Истанбул на Wall Street Journal.