От Здравко Попов
Днес е невъзможно да опишем света като мирно и спокойно място във Вселената. Картината, която виждаме на пръв поглед е, че светът е по-скоро хаотичен, непонятен и безцелен. Но ако се взрем и задържим по-дълго погледа и вниманието си в него, ще установим, че всъщност той е фрагментаризиран не от хаос и безцелност, а точно обратното, от множество рационални и съзнателни вектори на поведение и действие, които по-скоро не се съотнасят един с друг или не се съобразяват един с друг, а всеки следва свой интерес и цел. При това, тези вектори са основани на сила, а не на право.
Преди повече от 30 години проф. Джоузеф Най въведе в теорията на международните отношения понятията „мека сила“ (soft power) и „твърда сила“ (hard power). Ако “меката сила” е дипломацията (преговори, позиции, споразумения, компромиси), то “твърдата сила” е военното действие (заплаха, санкции, ембарго, експанзия). Тези понятия описват характера и начините на провеждане на външната политика на всяка страна в света. И двете са “сили”, но “меката сила” е инструмент на мира, а “твърдата сила” е инструмент на войната.
Днес светът е изтъкан от силови вектори именно на т.нар. „твърда сила“. Руската военна агресия в Украйна сякаш отключи и оправда подобни действия в международната среда. За някои от страните употребата на военна сила за разрешаване на конфликти е заложена официално в техните външнополитически доктрини, за други – решенията за силови експанзионистични действия се вземат ад хок, вследствие на появили се обстоятелства в тяхна външнополитическа полза.
Руската военнополитическа доктрина се формира и кристализира в годините след разпадането на СССР, но тя запази в същността си духа на съветската империя. А всяка империя предполага и налага своя идея за ред и сигурност. Руското разбиране за национална сигурност включва цялото постсъветско пространство („близката чужбина“), независимо от това, че то е структурирано от отделни суверенни държави – европейски, кавказки и централноазиатски. Ние може да наречем това пространство „зона на влияние“ на Русия и няма да сгрешим, но това описание няма да е достатъчно за да разберем външнополитическата и отбранителната доктрина на Русия. Тя включва задължителен отговор и отпор не само на военни и терористични заплахи, появяващи се в страните на постсъветското пространство, не само на икономически, търговски и финансови заплахи, не само на заплахи за руските етнически населения в тези съседни страни, но и на политически, геополитически и идеологически заплахи. Което означава, че там където се прояви съществено влияние на западна либерална или неолиберална идеология от американски тип върху политическите елити и гражданските структури на постсъветските държави , или ако техните правителства и общества пожелаят да осъществят категоричен прозападен курс на развитие, това ще бъде интерпретирано в Москва като заплаха за нейната собствена национална сигурност и идентичност. Показателни са реакциите на руските военни в случаите на опити за „смяна на курса“ в Грузия, Беларус, Казахстан и най-вече в Украйна.
В този смисъл войната в Украйна не е обикновен локален конфликт между две държави. Става дума за „сблъсък на цивилизации“, ако си послужим с израза на Самюел Хънтингтън. И това се вижда ясно от подкрепата , която получават двете страни в тази война от други държави и международни организации. На страната на Украйна е целия западен, либерален, демократичен свят, представен както от национални държави, така и от НАТО, ЕС, СЕ, ОССЕ и др. И това не е само морална и политическа подкрепа, но и военна, обучителна, технологична, експертна и финансова подкрепа. Солидарността също може да бъде експанзионистична. От Вашингтон и Брюксел не веднъж са заявявали, че Русия е заплаха за демокрацията и цивилизацията, за водения от САЩ либерален глобален ред, установен след края на Студената война. След неуспеха на Минските споразумения да окажат регулираща и въздържаща роля на руската „твърда сила“, Западът отговори с въоръжаване на Украйна и с поредица от санкции и забрани на Русия от всякакъв характер. На което заместник-председателя на Съвета за сигурност на Руската федерация Дмитрий Медведев отговори, че санкциите при определени обстоятелства може да бъдат квалифицирани като акт на международна агресия и дори като повод за война (casus belli). На всяко действие на Русия има съответно противодействие на Запада и обратно. Действията и противодействията ескалират непрекъснато, почти по законите на физиката. Както казва Хенри Кисинджър въпросът е „Как да приключим тази война?“. На срещата на Г-7 в Германия канцлерът Шолц призна, че „ние не знаем как ще завърши войната в Украйна“. Но тя резонира глобално.
Изглежда светът отново се разделя на зони на сила и влияние. Задават се базисни въпроси – „Кой на коя страна е?“, „Кой е враг и кой е приятел?“ Г-7 обедини интересите на „великолепната седморка“ (САЩ, Канада, Великобритания, Германия, Франция, Япония, Италия) срещу Русия и Китай. Държавните глави на Индия, Аржентина, Индонезия, Сенегал, Южна Африка бяха поканени на срещата на Г-7 и канцлерът Шолц с цел приобщаване ги нарече „демокрациите на бъдещето“, но тези страни не са осъдили руската агресия, правят изгоден бизнес с Русия и трудно ще бъдат привлечени в отбора на Запада.
На срещата на върха на НАТО в Мадрид, където беше приета новата й стратегическа доктрина, Русия беше обявена за най-голямата и непосредствена заплаха на Алианса, а Китай за най-голямото предизвикателство пред интересите, сигурността и ценностите на Алианса. Ражда се нова биполярна противопоставеност с тенденция към ожесточаване и ескалация. Двата глобални проекта – китайския “Belt and Road Initiative” и американския “Partnership for Global Infrastructure and Investment” не са вече в мирна конкуренция, а в надмогване и конфронтация. Имаме прегрупирване и експанзия. Швеция и Финландия се присъединяват към НАТО, с което в близко бъдеще цялото крайбрежие на Балтийско море попада изцяло под контрола на НАТО. НАТО се движи на Изток и с решението за изпращане на над 300 00 войници на сили за бързо реагиране на източния си фланг в прибалтийска, централна и югоизточна Европа. Върви ускорено военно модернизиране и превъоръжаване на страните-членки. Германия гласува допълнителен изумителен бюджет за нови оръжия в размер на 100 млрд. евро. 2% от БВП не е препоръчителна, а задължителна норма.
В контекста на трансантлантизма амбициите на някои европейски лидери да направят практически осъществима идеята за „стратегическа автономия“ на ЕС, особено в сферата на сигурността и отбраната, изглежда вече призрачна. Едва ли администрацията на президента Байдън ще допусне инвестициите във военен капацитет на европейците да бъдат насочени към ЕС, а не към НАТО. В сферата на сигурността и отбраната ЕС ще остане задълго зависим и управляем от САЩ. Но в политиката за разширяване на Изток ЕС е в състояние да взима самостоятелни решения, както това се демонстрира с ускореното приемане на Украйна и Молдова за кандидатки за членство в ЕС.
Полша има свой интерес и свой вектор на експанзия. Председателят на управляващата партия „Право и справедливост“ Ярослав Качински отново повдигна иска за репарации от Германия заради щетите на страната му по време на Втората Световна Война в размер на над $500 млрд. , въпреки твърденията на Берлин, че Германия е изплатила своите задължения към Полша още през 1991 г. със споразумение за €1,3 млрд. Премиерът Матеуш Моравецки пък обяви, че страната му е готова за война с Русия и систематично снабдява Украйна с оръжие, поддържайки тезата, че не може да има мирни преговори между Киев и Москва, докато руските войски не бъдат изтласкани обратно на тяхна територия. В същото време тече опит за необикновена интеграция на поляци и украинци – полските граждани да имат еднакви права с украинските граждани при гласуване и избиране в ръководни органи на управлението на Украйна. Видни са дори териториални аспирации на Полша и Румъния към украински региони.
От другата страна, тече също своеобразна интеграция между Беларус и Русия. От 1997 г. съществува Съюзен Договор за икономическа и отбранителна интеграция, както равен достъп до гражданство и работни места. Западните санкции срещу двете страни и превъоръжаването на Украйна засилва още повече обединяващите им процеси във всички възможни области. Говори се, че президентът Лукашенко е издал заповед да се вземат на прицел „всички центрове за взимане на решения в западните столици“.
Турция на Ердоган също не пропуска своите шансове за експанзия, при това във всевъзможни посоки. По подобие на империите, експанзията също е предпоставена в нейната военнополитическа доктрина, почиваща на идеологията на неоосманизма. Турция желае да стане глобален играч, и тя има някои базисни условия за това – идеология, голямо младо население, геостратегическо място и военна сила. Векторът й на експанзия включва Близкия изток, Балканите, Кавказ, Централна Азия. Стреми се да лидерства в целия ислямски свят (Но тук не трябва да пропускаме силовите вектори на експанзия на Саудитска Арабия и Иран). В засега все още виртуалния военен проект „Междуморие“, където биха участвали Полша, Естония, Латвия, Литва, Украйна, Румъния, Молдова и България, Турция безспорно би имала водеща роля. Някак незабелязано мина новината от Анкара, че президентът Ердоган забранява достъпа на гражданите си до радиостанциите „Гласът на Америка“ и „Дойче Веле“, а това е симптоматично. Конфликтите на Турция с Гърция за островите ту затихват, ту се възпламеняват. Това пък кара Гърция да се превъоръжава, знак за което е скорошната заявка за закупуване на пето поколение изтребители Ф-35 и то в голямо количество (45).
Китай няма да позволи на Тайван да обяви независимост. Както заявява по този повод китайският министър Вей на Форума по сигурността в Сингапур „Ще се борим независимо от цената и ще се борим докрай“. Нещо повече, китайското ръководство смята, че именно сега е времето за осъществяване на китайската мечта за национално обединение. Три седмици преди инвазията в Украйна, Си Дзинпин и Владимир Путин публикуваха декларация за солидарност, в която оспорват легитимното военно присъствие на САЩ до територии на близката им чужбина и оправдават де факто контролирането на тези зони като зони на тяхната национална сигурност. Очевидно е, че Русия и Китай не приемат съществуващия световен ред, доминиран от САЩ, и ролята на статичното и формално международно право, което вече не отразява актуалното съотношение на силите в света и техните възгледи и влияния. За Китай и Русия, международни организации като НАТО и ЕС са с манталитет и функции от времето на Студената война и не отговарят на потребностите и целите на преобразения съвременен свят. Според говорителя на Външно Министерство на Китай Джао Лиджиан, НАТО произвежда конфликти не само в Европа, но и в Азия, давайки за пример изпращането на кораби и самолети в Южнокитайско море и близо до континенталната част на Азия.
На 9 март т.г. Сенатът на САЩ изслуша адмирал Филип Дейвидсън, който предрече, че Тайван ще бъде превзет от Китай в следващите няколко години, и че дори, ако не му се попречи, Китай ще измести САЩ като световен лидер, включително и военен, до 2050 г. Това сякаш съвпадна с изказването на втория във военната йерархия на Китай генерал Сю Цзилян, че Китай трябва да се подготви за евентуална война със САЩ в близко време. В тази словесна престрелка се включи и Северна Корея, която обвини САЩ че милитаризират Европа и превръщат Азиатско-Тихоокеанския регион в зона на НАТО, чрез тристранния военен съюз САЩ-Япония-Южна Корея. (На последната Среща на НАТО в Мадрид беше поканена за първи път и Япония).
Трябва да се гледа на организации като БРИКС, ШОС и други на Изток като на изграждане на паралелен, огледален и алтернативен свят на Запада със свои собствени вектори на развитие и експанзия. БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) дава 30% от световния БВП и обхваща 40% от световното население. Иран и Аржентина вече са подали официални молби за членство. Организацията се стреми да постигне стратегическа автономия, чрез разработването на нова световна валута, базирана на валутите на членовете си, чрез създаването на нова инвестиционна и икономическа зона, чрез идеята си за многополюсен свят. Това беше потвърдено официално на срещата на БРИКС на 23 юни т.г.
ШОС (Шанхайска Организация за Сътрудничество) обединява Китай, Индия, Пакистан, Русия, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргистан. Държави със статут на наблюдатели са Беларус, Монголия, Афганистан, Иран, а държави-партньори на ШОС са Турция, Азербайджан, Армения, Непал и Камбоджа. Водещи цели на Организацията са сигурност, борба срещу тероризма и екстремизма, устойчиво развитие, сътрудничество в енергетиката, науката и културата. Няма съмнение, че и БРИКС и ШОС, обединяващи незападни центрове на сила, имат за идеална крайна цел създаването на нов незападен световен ред. И това включва както инструментите на „меката сила“, така, при необходимост, и действията на „твърдата сила“. Към тези центрове на сила, трябва да прибавим и гравитиращи към и зависими от тях страни от Африка и Латинска Америка с отчетлив антиамериканизъм и подчертан антилиберализъм. Да припомним, че само преди седмици, Колумбия избра Густаво Петро за свой президент (за пръв път в историята си) крайно ляв, марксист-ленинист , бивш партизанин, политически затворник. На 7 август той ще встъпи в длъжност и е твърде вероятно той да промени рязко външнополитическия курс на страната, още повече че парламентарното мнозинство в Колумбия вече принадлежи на левицата от революционен тип.
Описаната картина е непълна, липсват още силови полета и участници в нея, не е засегната изобщо темата за векторите на експанзия на гражданските общества, ролята на техния съпротивителен и бунтовен потенциал в режим на кризи – продоволствени, трудови, енергийни, инфлационни, здравни, миграционни, политически и т.н. Но, струва ми се, че и това е достатъчно за да не бъдем наивни оптимисти относно близкото бъдеще на планетата. Светът се готви за надмощия, и по нищо не личи, че търси мир. Дали обаче съзнава, че една глобална война ще е без победител?
