От Петко Трухчев
Европейският съюз се превърна в пионер с програмите си за въглеродна неутралност. Заявката на Стария континент е да е първият с нулеви емисии до 2050 г. Това означава тотален отказ от замърсяващи енергоизточници, основно въглища и петрол. От Брюксел възнамеряват да ги заместят с водород в енергийния и транспортния сектор. И докато дискусии по въпроса текат няколко поредни години, а цяла година ЕС все още не може да реши кои енергоизточници да влизат в таксономията (финансиране на проекти за зелена енергия), Китай обяви, че ще доминира над водородната енергия.
Целта на Пекин е страната да представлява над 60% от глобалните електролизни инсталации в световен мащаб още през следващата година. Ако това се случи Китай ще изпревари отново ЕС по внедряването на зелени енергоизточници, така както тихомълком успя да се превърне в лидер по слънчева енергия. По дял на потребление от 6,2% на глава от населението страната е лидер по показателя. В мощности отново е първа като за 2020 произведената слънчева енергия е 254 355 MW или с над 100 000 повече от ЕС.
Най-големи надежди се възлагат на технологията, базирана на електролиза. Масовото навлизане на водорода в промишлеността и бита ще зависи от цената му. Засега тя е висока, а растящите цени на електроенергията в момента не предполагат поевтиняването му. Като вторична суровина водородът се добива посредством електричество, захранващо физикохимична реакция за процеса. Крайната му цена ще е повлияна пряко от цените на електроенергията. При над 4,5$ за кг в момента, за да стане масово достъпен, той трябва да достигне $1/кг. при цена на тока от 10 $/МWh. Подобна цена може да бъде достигната едва към 2050 г. според изчисленията на консултантската компания Bio energy International. Колегите им от Wood Mackenzie са по-оптимистични като са изчислили, че килограм водород може да струва $1 още през 2030 г. Цената е условна и ще зависи от съответната страна и спецификите на производството на електроенергия и съответно на водород. И двете прогнози са правени само за цената на зеления водород, за производството на който се ползва изцяло зелена енергия. Заявените цели от всяка една страна са неизпълними без политическа решимост за внедряването на новите технологии в производството на суровината.
Тук идва ролята на Китай, която разчита на електролизните инсталации, за да излезе начело на световната надпревара за водород. Стратегията на Пекин е базирана като тази за доминиране при слънчевата енергия – намаление на разходите за производство, драстично увеличение на инсталациите и ускорено развитие на нови технологии. Засега обаче китайското правителство не отпуска сериозни стимули за „водородната икономика“ за разлика от силната подкрепа за зелената енергия. A ако държавата подкрепи производството на водородните технологии, то към 2030 г. ще се повтори ситуацията с фотоволтаиците, при които 1,6 слънчев панел в света е китайско производство.
И все пак, за да се постигне ниска цена на водорода, както стана ясно, от ключово значение е цената на електроенергията. Тя е основният разходен компонент при производството на водород чрез електролиза. Другите определящи разходи са капиталовите разходи за електролизната инсталация (алкални, полимерни и др.). Разходи като труд, земя и вода са незначителен фактор за производствените разходи на водорода.
При масово навлизане на водорода на пазарите ще възникне и необходимостта за търговията му. В момента той не се търгува като борсова стока, подобно на петрола и газа. Продажбата на водород днес е ограничена заради ниските производствени обеми и липсата на подходяща инфраструктура за пренос. Предизвикателство, освен масовото производство, е изграждането на преносна инфраструктура, по която да достига до крайния потребител.
Най-евтиният начин за транзит на водород е през газовите тръбопроводи. От ЕС предвиждат новостроящите се газопроводи да се изграждат така, че да са съвместими и за пренос на водород. Така ще се намалят инфраструктурните разходи. Локалната дистрибуция днес е възможна чрез цистерни. А масовата инфраструктура чрез тръбопроводи се очертава като скъпо начинание и капиталовите разходи за нея ще са високи. Освен това те не се отчитат в производствените. Минималните разходи са нов тръбопровод за пренос на водород под водата се оценяват на $4,7 млн. за километър, според специализираната в пазарни база данни Statista. А преоборудването на сега действащите тръбопроводи по суша коства около $150 000 средна цена за километър.
По изчисления на Gas for Climate са необходими 40 хил. км тръбопроводи за преноса на водород в ЕС в 21 страни-членки. Ако се приеме, че дори всичките 40 000 км. тръбопроводи са налични и могат да се преоборудват за преноса на водород ще са необходими минимум 8 млрд. евро. Сумата не изглежда непосилна на фона на колосалните средства, предвидени за енергийната трансформация на ЕС. Срокът за изграждане обаче е по-малък от 10 години, а към момента няма големи проекти в тази насока.
За страни в Централна и Източна Европа инфраструктурата може да се окаже проблем. От една страна заради слаборазвитите газопреносни мрежи. А от друга заради все още високите нива на корупция, оскъпяващи и забавящи изграждането на нови междусистемни връзки. В тези суми не са включени и задължителните компресорни станции, без които не може всеки един тръбопровод. Особено за водорода като лесно запалим и по-опасен от природния газ е наложително да се гарантира безопасната работа на бъдещите съоръжения. Въпреки, че в Европа инцидентите с газови тръбопроводи са значително малко в сравнение със САЩ и Индия, последната голяма авария в Белгия през 2004 г. е паметна с 24 жертви и още над 150 души с тежки изгаряния.
В РЕЗЮМЕ Целта на Пекин е страната да представлява над 60% от глобалните електролизни инсталации в световен мащаб още през следващата година
