В днешни дни не чуваме често фразата: „Ако можем да изпратим човек на Луната, защото да не можем...“ Вероятно това е реалност, защото не е ясно, дали Америка през 21 век може отново да изпрати човек там.
Преди седем години „Уолстрийт Джърнал“ върна израза в статия за преразхода на средства и бюрократичните спънки, възпрепятстващи програмата „Артемида“ на НАСА. Заглавието тогава гласеше: „Ако можем да изпратим човек на Луната, защо да не можем да изпратим човек на Луната?“.
Това е основателен въпрос, имайки в предвид, че първото кацане на Луната се е състояло преди повече от 50 години по време на мисия „Аполо 11“. Хората, които ръководеха проекта тогава, едва ли са можели да си представят технологичното развитие в днешни дни. Обикновено UBS-C зарядно устройство днес има по-голяма изчислителна мощ от компютъра на „Аполо 11“.
Последното кацане на Луната с екипаж се реализира с Аполо 17 през 1972 година.
Има много убедителни причини за завръщане, включително перспективата за създаване на научна база на Луната и подготовка за мисия с екипаж до Марс. Многобройни научни въпроси остават без отговор.
Няколко президенти са обещавали да се върнат, но никой не е изпълнил своето обещание. През 1989 година за първи път се представи идеята за завръщане на Луната с дългосрочна идея за стигане до Марс. Конгресът тогава не отпусна финансиране. Преди 20 години Джордж Буш Младши отново обеща завръщане на Луната с поглед към Марс. Конгресът отпусна някакви средства, но идването на Барак Обама постави нови приоритети.
Самият Доналд Тръмп предложи проекта „Артемида“ по време на първия си мандат и от този момент е широко критикуван заради забавянията, техническите препятствия и разходите. До момента за него са похарчени 93 млрд. долара. За да се постави това в контекст, САЩ похарчиха около 26 млрд. долара в проекта „Аполо“ между 1960 и 1973 година. Причислени с инфлация, днес сумата прави 260 млрд. долара.
Нещата бяха доста различни при първата мисия Аполо, когато технологиите не бяха единствената причина за успеха на програмата. САЩ се надпреварваха с руската държава. Реално правителство и Конгрес бяха обединени в каузата. НАСА получи сериозна група от таланти от своя предшественик или Националния консултативен съвет по аеронавтика. Тогава идеята беше САЩ да догони Европа в разработването на самолети, преди да погледне към Космоса.
„Двете държави се състезаваха за умовете на собствените си общества“, каза Тийзър – Мюйр Хармони, историк на технологиите и науката.
Освен това в момента НАСА има доста по-голяма конкуренция, от колкото преди десетилетия. Частни компании като SpaceX и Blue Origin могат да предложат същите възможности за заплати. Така, че въпросът не е толкова заради какво сме изостанали, а какво ни е позволило да успеем?
Може да потърсим отговор в книгата „Скрити числа“.
Там фокусът е върху талантът, който НАСА наследява, имащ опит в решаването на големи предизвикателства. Служители на аеронавтичната лаборатория в Лангли, Вирджиния, търсят сред местната общност талантливи жени, които да помогнат за дизайна на самолети. Тези лаборатории са се нуждаели от добри математици. Публикувани са били обяви, а освен това са се правили обиколки за набиране на персонал в женски и отделени за чернокожи университети. Предполагало се е че някой може да научи за аеронавтиката на работното си място, стига да е добър с числата.
„Скрити числа“ проследява три чернокожи жени, а именно Катрин Джонсън, Дороти Вон и Мери Джаксън, за които се смята, че имат основен принос в успеха в космическата надпревара.
Според някои оценки около 400 000 души са работили по програмата „Аполо“ , но според други анализатори това е подценен брой. Служителите наистина са били отдадени на идеята, че са част от нещо голямо. За това и често са работели денонощно.
Все още наблюдаваме много за изследване за възраждането на интереса към лунните мисии. Много е известно за обратната страна на Луната, която, както показват мисиите е по-лека и има по-дебела кора. Китайската космическа програма приземи оборудване там и донесе първи проби. И двете страни имат интерес към мястото, заради неговото значение. Вероятно там може да се изгради постоянна база.
Колкото повече научаваме, толкова повече научни възможности виждаме. Първото кацане на Артемис е насочено към района, на който кацна китайския кораб. Говорим за Южен полюс – Айткен, за който експерти смятат, че има запаси от замръзнала вода. Възможностите за добив на вода биха улеснили изграждането на постоянен пост. Водата може да се използва и за захранване на по-далечни полети.
Относителната тишина на далечната страна на Луната, би дала на радиоастрономите идеалното място за търсене на сигнали. Подобни идеи могат да подкрепят международното сътрудничество и да подобрят разбирането ни за Земята и формирането на нашата слънчева система. До момента не са генерирали същото чувство на неотложност, като идеята за победата на комунизма преди десетилетия.
Евентуално определено ще се върнем на Луната, за да изградим научен пост там или да отворим възможности за туризъм. Но вероятно ще трябва да изчакаме, докато културата, политиката и лидерството относно се съгласуват.
