От Искрен Иванов
Делото на американските бащи-основатели е уникално не само с това, че те създават Конституция, гарантираща правата на човека в свят на могъщи колониални империи и робство.
Американският политически проект представлява удивителен компромис между малките и големите щати, които постигат съгласие САЩ да се ръководят от еднолична изпълнителна власт в лицето на президента за сметка на двукамарния законодателен орган в лицето на Конгреса. И ако политическите реалности на 18 век са будели сред малките щати страх, че президентът ще се превърне в деспот по подобие на британския монарх, то по-големите им събратя са се стремели да съхранят единството на страната, за да не последва Съюзът (the Union) участта на Конфедерацията. Този компромис намира висш израз в механизма за избора на президента: непряко, чрез електорална колегия, което неведнъж е ставало причина за неочаквани обрати в изборните резултати.
Ето защо, когато говорим за американската политическа система казваме, че тя се крепи върху серия от споразумения между федералните единици на САЩ. Далеч по-незабележимо е разделението, което съществува в американската външна политика, която след края на Втората световна война се базира върху принципите на политическия (класическия) реализъм, описани в книгата на политолога Ханс Моргентау Политиката между нациите, която поставя началото на най-старата школа в теорията на международните отношения. Три десетилетия по-късно се появява Власт и взаимозависимост: Световна политика в преход на Джоузеф Най и Робърт Кохейн – създателите на другото теоретично крило, което формира модерните аспекти на американската политика – либерализмът. С други думи, външнополитическият процес в САЩ в повечето случаи представлява компромис между реализма и либерализма.
Парадоксалното е, че и двете теории имат една и съща отправна точка – властта. Реалистите и либералите приемат, че да имаш власт означава да принуждаваш другите да действат така, както ти искаш. Но докато реализмът е склонен да открива властовите импулси в егоистичната човешка природа, то либералите слагат знак за равенство между способността да принуждаваш другите да се съобразяват с теб и това да ги поставиш в зависимост от твоите цели. Ханс Моргентау, Кенет Уолтц, Робърт Джървис, Ричард Бетс и Джон Миършаймър представят международна система, в която анархията е основният закон, който регулира отношенията между държавите. Конфликтите между държавите са пряко следствие от анархичната структура на международните отношения, а причината за тях е желанието на хората да имат повече власт. Докато Джоузеф Най, Робърт Кохейн, Франсис Фукуяма и Андрю Моравчик са по-склонни да залагат върху обуздаването на човешкият инстинкт за власт с помощта на дипломацията, меката сила, международните организации, международното право и оптимистичния възглед, че хората не са враждебни и егоистични по природа. Теоретичните разработки на тези автори оставят траен отпечатък върху политическото мислене на американците, което логично води и до формирането на лобита, които водят дебата накъде трябва да върви Америка.
След разпадането на СССР, геополитическият дебат в САЩ пое в посока за налагане идеите на либералното крило, измествайки политическия реализъм. Ясно се очертаха две лобита с ключова роля при формирането на американската външна политика. Първата фракция включваше ветераните от Студената война - Хенри Кисинджър, Кенет Уолтц и Джон Миършаймър . И въпреки, че в школата на политическите реалисти съществуват различия относно конкретните политически действия на САЩ, нейните привърженици са постигнали компромис по няколко казуса.
Първият и най-важен пример се отнася до ролята и мястото на Америка в света. Лобито на реал-политиците отрича универсалната стойност на американския модел и подкрепя тезата, че САЩ не трябва да се стремят да бъдат образец на подражание, защото рано или късно това ще изтощи силите на страната. Нещо повече, реал-политиците смятат, че Вашингтон трябва да се концентрира запазване на влиянието си в западното полукълбо и да не се поддава на изкушението да изнася ценности към региони, чиято политическа култура е несъвместима с либералната демокрация. Сходно е и отношението им към международните организации, които се възприемат като изразител на егоистичните интереси на държавите, които са ги основали. Институционалният песимизъм на реал-политиката е причина те да поставя под съмнение ефективността на НАТО, бъдещето на ЕС и способността на ООН да разрешава конфликти. Тук е важно да подчертаем, че реалистката школа по никакъв начин не е отстъпление от идеята Америка да запази статута си на суперсила. Властта е основна цел както за реалисти, така и за либерали. Учени като Миършаймър и Уолт, обаче, смятат, че това може да стане и без Америка да води скъпоструващи войни и да поддържа 800 военни бази в 70 държави по целия свят.
Стратегията на реалистите предвижда подпомагането на американските съюзници и създаването на буферни региони с цел обуздаване възхода на регионални хегемони като Русия и Китай. Най-големият кошмар за старата школа си остава ядрената война. Не е случайно, че във всяка своя реч, Кисинджър набляга именно върху опасността от взаимно гарантирано унищожение, което трябва да бъде избегнато на всяка цена. Страхът на реалистите от това ядрените сили да се изправят една срещу друга е плод и на психологическите нагласи, наследени от Студената война, когато САЩ и СССР са вкопчени в безмилостна надпревара по въоръжаване. Ето защо реал-политикът винаги търси решението на един конфликт в компромиса. За политическия реализъм значение имат не моралните, а рационалните сценарии - колкото и болезнени да са те за страните в един конфликт. Примерите в това отношение са безброй: смяната на режими по време на Студената война, опитите да бъде свален ядреният чадър над Европа, а в сегашната кризисна ситуация - идеята Украйна да бъде разделена отново. И ако силната страна на реализма е рационалността, то най-голямото му изкушение е склонността да сключва сделка с дявола. Мнозина определят сближаването между САЩ и Китай като едно от най-големите постижения на Хенри Кисинджър. Това безспорно е така, защото стратегията на доайена на американската дипломация в крайна сметка допринесе за изолирането и рухването на комунистическия блок. Но възходът на Китай едва ли е в полза на САЩ, а той нямаше да е възможен без американското производство да бъде изнесено в Поднебесната. Накратко, проблемът с такива сделки е, че те в крайна сметка се обръщат против тези, които реално са ги договорили.
Либералното лоби, от друга страна, често замесвано в конспиративните теории за глобалните елити, които искат да ръководят света, е наследник на европейския оптимизъм за свят, в който цари вечен мир. Най-свежият пример в тази насока са „разкритията“ на Фокс Нюз от края на април за Секретната група, подкрепена с десетки милиони долари от либералния милиардер Джордж Сорос, която работи зад кулисите с администрацията на президента Байдън, за да формира политиката на Белия дом. "Отворено общество" се гордее, че подкрепя усилията на "Governing for Impact" за защита на американските работници, потребители, пациенти, студенти и околна среда чрез политически реформи", заяви Том Периело, изпълнителен директор на фондациите на Сорос "Отворено общество", пред Fox News Digital
Либералите възприемат света като огромна йерархична структура, чиито център са САЩ. Тази американоцентрична система се развива съобразно американските закони и за ортодоксалния либерал е немислимо Вашингтон да формира стратегии за отстъпване на територии, изтегляне на войски или компромиси с диктатори. След края на Студената война това лоби придоби една още по-офанзивна форма – неоконсервативният либерализъм, който изповядва целта САЩ да се превърнат от глобален лидер в планетарен хегемон или – казано още по-прозаично – в световен полицай. Либералното крило често се определя като „ястребско“, заради склонността му да прави компромиси с американските интереси в името на човешките права и демокрацията. Либералите са твърди поддръжници на международните организации и не споделят ядрената обсесия на реал-политиците. За това лоби ключ към избягването на ядрена война е не сдържането, а разоръжаването или според неоконсервативния сценарий – предотвратяване на незаконното разпространение на ядрено оръжие.
Либерализмът има навика да иска резултати тук и сега и вярва, че американската военна и стратегическа мощ е в състояние да принуди всяка държава да промени външната си политика. Това убеждение се гради върху либералната визия, че няма по-привлекателна политическа формула за развитие от либералната демокрация и затова тя трябва да бъде доминираща. Или както още се изразява Джоузеф Най – американският национален интерес и поддържането на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета.
Върховният аргумент в защита на тази цел е мирът, който е висша ценност за либералната школа. Политиците, които следват либералните завети, охотно повтарят, че демокрацията и човешките права са необходимо условие за световния мир. Реалистите не го отричат, но песимистично напомнят, че меката сила, дипломацията и политиката за износ на ценности не могат да предотвратят войните. Ето защо, статутът на САЩ на суперсила не трябва да бъде обвързван с износа на демокрация – нещо, което либералната школа категорично отхвърля.
Силата на либералите е в това, че те никога не правят компромис с диктаторските режими и виждат лоялността към съюзниците като средство за постигане на националния интерес – елегантно формулиран принцип на американската външна политика, който е оправдал не е една президентска доктрина. Проблемът е, че в последно време либералите все по-често гледат в миналото, с носталгия към еднополюсния свят и са склонни да вярват, че той може да бъде възстановен с помощта на мека сила.
Проблемът с този подход е, че времето на идеологическото противопоставяне отмина. Нито Китай, нито Русия имат претенции да изнасят комунизъм или да сплотяват световния социалистически пролетариат. Руската агресия в Украйна показа, че дипломацията невинаги е в състояние да разрешава конфликти. А най-голямата слабост на либерализма се крие в неговия оптимизъм за „добрата“ човешка природа, която в един момент ще изостави спомена за войната и ще заживее в хармония. Визия, която е - меко казано - неприложима към политическото мислене на лидери като Владимир Путин. Директен израз на тази реалност станаха споделените на Световния икономически форум в Давос позиции на Кисинджър и Сорос, които логично намериха абсолютно нееднозначен отзвук в Москва и Киев – и съответно сред реалистите и либералите в в сегашния кризисен свят.
В заключение, можем да кажем, че доктрината Байдън е опит за компромис между тези две лобита. В своето есе за американското списание Foreign Affairs от 2020, Байдън ясно очерта основните линии на своята външна политика, които са напълно в духа на либерализма. Есето завършва с думите: „Америка трябва да бъде лидер, тя трябва да води свободния свят, защото само тя може да го направи.“
Инструментите на тази доктрина изобщо не съвпадат с либералната визия за мека сила, дипломация и износ на ценности. Те са отявлено реалистки поради факта, че като представител на старото поколение политици, Байдън добре познава ефективността на ядреното сдържане и цената, която Америка трябва да плати, ако влезе в пряк военен сблъсък с Русия.
Американската администрация действа в духа на реализма и поради още една причина: обхватът на „свещените задължения“, които Америка е поела към американските съюзници. Ето защо можем да кажем, че доктрината Байдън лекува онези недостатъци на реалистката и либералната школа, които години наред пречеха на Вашингтон да взема рационални решения.
Ако външната политика на американския президент Байдън успее, това няма да сложи край на дебата между двете лобита, но при всички положения ще намали поляризацията между тях и ще създаде златната среда, в която ще реализират своята политика следващите американски администрации. Но, за да се случи това, двете лобита трябва да издържат историческия тест на новата Студена война.
В РЕЗЮМЕ Доктрината Байдън лекува онези недостатъци на реалистката и либералната школа, които години наред пречеха на Вашингтон да взема рационални решения.
