От Искрен Иванов
Налагането на санкции по Закона Магнитски от страна на Държавния Департамент на САЩ е едно от многото възможни действия на американското правителство, с което то може джентълменски да напомня на своите съюзници, че да бъдеш приятел на Вашингтон не е просто политическа привилегия. Това е отговорност, към която всяка държава – съюзник на САЩ трябва да се отнася сериозно и последователно, ако иска да поддържа доверието на Америка в себе си.
Не че санкциите не бяха очакван сценарий. За тях се говореше доста отдавна на политическо и експертно ниво. Тяхната цел беше да покажат, че България има нужда от сериозни реформи, за да продължи пътя си като пълноценен член на евроатлантическото семейство. В много отношения реформите се провалиха по две причини.
(Не)реформираната България
Първата се дължи на липсата на политическа воля, която гражданите много осезателно усещат заради кризата, в която се намира България. След няколко безуспешни парламентарни избори, доверието в популистките партии продължава да расте, евроатлантическият лагер е силно разединен, а обществото – поляризирано до степен, която поставя под въпрос защитата на националните интереси.
Липсата на политическа воля крие и една все по-ясно открояваща се опасност: подронване на авторитета и доверието в институциите на ЕС и системата за колективна сигурност на НАТО. Някой биха нарекли подобна опасност пресилена, но опитът сочи, че когато липсва борба с корупцията, дезинформацията и идеологическия комформизъм в обществото, политиците замазват очите на гражданите с дебати за ползите от членството на България в Алианса и Общността.
Втората причина е политиката на „двата стола“, която българските политици се опитваха да следват в отношенията си с Русия след 2014. В България се формира някакъв странен консенсус, че страната може да остане „в симфония“ с Москва енергийно и културно, а военно и стратегически да бъде лоялен партньор на ЕС и НАТО. Лошото беше, че някои европейски държави подкрепяха негласно тази конфигурация, тъй като те самите оставаха силно зависими от руския газ. По този начин България се превърна в „буферна зона“ между Запада и Изтока, близка чужбина, в която проруското и проатлантическото крило бяха в негласен консенсус за политиката на страната. Извън тези фракции останаха популистките актьори, чиито лозунги се свеждаха до „долу НАТО“, „ЕС – джендъри“ или пък „война с Русия“, „смърт за русофилството“.
САЩ единствени останаха последователни и от 2009 насам дискретно напомняха на нашите политици, че ако България иска да върви напред, тя трябва да извърши реални действия, а не просто да се ограничава само с ръкостискания и гръмки декларации в подкрепа на Запада. С това Америка искаше да докаже, че усвояването на европейски фондове и консуматорството на сигурност в НАТО не трябва да са самоцел - дори и за най-бедната държава в ЕС.
Нещата се промениха драматично след като Русия анексира Крим, а Доналд Тръмп спечели изборите в САЩ. Това уплаши политическия елит, тъй като България вече не можеше да следва политиката на два стола и трябваше да помисли върху два приоритета – как да скъса с десетилетната си зависимост от Русия и по какъв начин да балансира ляво-либералната вълна, която започна да прониква в страната след два мандата на Барак Обама в Белия дом и която – по редица причини - не се приемаше добре от българите. Стратегията на България тогава се промени в посока тясно обвързване с администрацията Тръмп.
И наистина, през първите две години от неговия мандат отношенията между Вашингтон и София достигнаха безпрецедентно ниво. Американизацията на България се осъществяваше със светкавични темпове, а президентът Тръмп се превърна в политически идол за мнозина българи – куриозно добродушното му отношение към Русия. След политическото фиаско на щурма срещу Капитолия от 6 януари 2021 нещата рязко се промениха и политическият рейтинг на Тръмп се сгромоляса - въпреки усилията на привържениците му да го представят за мъченик. Загубата на Тръмп в изборите за Белия дом се превърна в загуба и за много български политици, които бяха инвестирали доверие в него. Това постави България в много трудно положение, тъй като в представата на администрацията Байдън тя фигурираше като държава с протръмпистки уклон.
Намесиха ли се САЩ във вътрешните работи на България?
Налагането на санкции по закона Магнитски като че ли наляха вода в мелницата на популистите и до голяма степен дори им помогнаха да повишат доверието на избирателите в тях. Точно тук е необходимо да изясним, защо идеята, че САЩ се месят във вътрешните работи на страната чрез санкциите Магнитски е лишена от всякакво основание. Не бива да се пренебрегва обективният факт, че Законът Магнитски не е част от международното право, а е приет от федералното правителство на САЩ през 2012 „в памет“ на Сергей Магнитски – руски юрист, който след разследването на няколко корупционни казуса в Русия е задържан от руските власти и умира в затвора без право на защита. В началото той се прилага спрямо лица, които имат пряко отношение към смъртта на юриста, но след 2015 американското правителство започна да го използва и като оръжие срещу чуждестранни лица, систематично замесени в корупция.
Санкционираните губят правото да поддържат бизнес контакти с американски фирми, да влизат в САЩ и да инвестират в американски компании. В този смисъл санкциите Магнитски се налагат по инициатива на Държавния Департамент и от името на американското правителство.
Защо Законът Магнитски не нарушава българския суверенитет?
Първата причина се крие в самата политика на Вашингтон. Съгласно Стратегията за Национална Сигурност на САЩ, основната цел на американската външна политика е защитата на американската национална сигурност и сигурността на американските съюзници. В този смисъл, Вашингтон разглежда корупцията в България не просто като заплаха за съюзника си, но и като заплаха за своята сигурност. Системата от съюзи, изградени от САЩ след края на Втората световна война, се базира на взаимно доверие и поети ангажименти. В замяна на блага като колективна сигурност, привилегирован статут при инвестиции и възможността за развитие на съвместни проекти, съюзниците на Америка носят и отговорност за това да възпират потенциални заплахи, които биха могли да навредят на отношенията им със САЩ. В този смисъл липсата на воля за борба с корупцията се тълкува от Вашингтон като липса на усилия от страна на България да бъде пълноценен съюзник в рамките на НАТО. Нещо повече, липсата на воля у един съюзник може да се превърни в заразителен пример или най-малкото – възможност за разпростирането на корупционни практики сред други съюзници и използването им от трети страни, които са враждебно настроени към интересите на САЩ. Казано накратко, да си американски съюзник е не просто привилегия, но и отговорност.
Такива са реалностите, когато работиш с американците за разлика от други политически семейства като например Евразия, където Русия не се интересува от това кой и как управлява сред приятелите й. Единственото условие е „вождът“ или „лидерът“ да бъде добър приятел на Москва. Това е причината, поради която Западът успя да изгради общност, основана на принципи като върховенство на правото и стремеж към изграждане на мощна средна класа, която да повиши жизнения стандарт на западните съюзници.
Втората причина е, че обхватът на санкциите „Магнитски“ не е универсален: те се прилагат от САЩ срещу съответните лица, но не и срещу държава, чиито граждани са те. В този смисъл налагането на санкции срещу определени политически лица не е равнозначно на санкции срещу българската държава. Това е джентълменски намек как и под каква форма трябва да продължи борбата с корупцията. Но Законът Магнитски по никакъв начин не е насочен срещу България, а срещу проблемите, с които тя се сблъсква.
Третата и последна причина касае цялостната концепция за намеса във вътрешните работи на една страна. Обикновено, когато една Велика сила се меси в политиката на по-малките страна, тя го прави или директно, открито, или завоалирано. Характерна особеност на американската външна политика е, че САЩ действа директно само когато става въпрос за държави, които не са им съюзници в рамките на формати за сигурност като НАТО. В противен случай излиза, че Вашингтон би трябвало да действа срещу себе си, след като вече се е доверил на една страна, допускайки я в Алианса и споделяйки военните си технологии с нея.
Историята на Студената война познава операции срещу комунистическите правителства в Централна и Латинска Америка, но да се твърди, че американските служби работят за промяна на политическото статукво у нас е равнозначно на конспиративна теория. Такъв тип послания обслужват популисткия лагер, който усилено тиражира версията, че България е американска колония.
А всъщност обективната истина е много проста: САЩ нямат никакъв интерес да се намесват във вътрешните работи на своите съюзници, защото това означава да поставят под въпрос самия съюз, който са създали. В този смисъл, санкциите „Магнитски“ трябва да се възприемат и като явление, което застрашава и подлага на риск американските съюзници като цяло.
И точно тук е основният проблем – в България трудно можем да си дадем сметка за това колко сериозно се отнася Америка към корупционните практики. Това разбира се не означава, че американците и европейците не страдат от болестта на корупцията. Но означава, че има механизми, които се задействат тогава, когато правилата са нарушени.
Трябва ли България да разчита на САЩ в борбата с корупцията?
Американската подкрепа за борба с корупцията може да бъде ориентир, отправна точка за справянето с това предизвикателство, но България не трябва изцяло да разчита на това някой да я води за ръката. Това вече би било намеса във вътрешните работи на страната и САЩ го знаят. Ако погледнем дипломатическите отношения между Америка и България ще отчетем, че корупцията винаги присъства като проблем в изказванията на американските дипломати у нас след падането на социализма. В последно време към тази реторика се добави и още един важен елемент – че България сама трябва да се бори с корупцията, по начина, по който го правят и останалите постсоциалистически републики. Ако такива усилия липсват, твърде е възможно страната да се озове в една група с държави като Унгария, които само допреди десетилетия бяха едни от най-евроатлантически настроените съюзници в НАТО, а сега политиката им сочи в корено противоположна посока.
Какви трябва да бъдат крачките, които бъдещите правителства трябва да предприемат за справяне с корупцията, така че България да се позиционира ясно на геополитическата карта?
Първият и основен приоритет остава членството в Еврозоната. Основната причина за това е, че приемането на единната европейска валута ще връчи сериозни надзорни механизми на Европейската централа банка, което автоматично означава рязък спад на корупционните практики. Тук обаче е важно да споменем, че има и значение за това как ще бъде въведено еврото в България.
Всъщност, основният проблем е, че страната има влошени икономически показатели, а ножицата между номиналната и реалната работна заплата продължава да расте и в частния и в държавния сектор. Ето защо печелившият подход за въвеждането на единната европейска валута е европейският. Това минава през изграждането на стабилни компенсаторни механизми, които да гарантират, че ключови сектори като здравеопазването, образованието и социалното осигуряване ще останат приоритет на държавата както е в Европа.
От друга страна – свободата на частната инициатива ще бъде гарантирана, бизнесът – мотивиран, а пазарът ще избегне прекомерни регулации, които биха могли да навредят на свободната конкуренция. Този подход може да отнеме малко повече време, в перспектива дори да отложи с година – две приемането на еврото, но ще спомогне България по-плавно да се интегрира в европейската икономика.
Другият подход би бил по-бърз, но и по-шоков. Това означава определянето на сектор, който да понесе тежестта от прехода към еврото като средствата от него бъдат пренасочени за да компенсират потенциален шоков ефект. При този сценарий, присъединяването към Еврозоната ще се извърши много бързо, вероятно още през 2024 година, но може да доведе до временна икономическа нестабилност. Ако политиците заложат на този подход, те трябва да действат бързо, за да предотвратят появата на ценови балон или увеличаване на ножицата между реалната и номиналната работни заплати.
Второ, в България е необходима съдебна реформа и това е видимо. Един от основните проблеми обаче е, че корупцията засяга не просто жизнения стандарт на българите, но и качеството на демокрацията.
И точно това е причината, поради която САЩ нямат никакво намерение да се месят във вътрешните работи на страната и да изграждат нова съдебна система. Това трябва да стане чрез реформа, инициирана от политиците и разбира се – от гражданите. Ако воля за такава реформа липсва, това означава, че България е достигнала границите на своето демократично развитие и се позиционира като балканска, пост-социалистическа демокрация, която няма да еволюира в нещо повече. Провеждането на съдебна реформа обаче не може да се извърши единствено с протестни действия и постоянни публични демонстрации в подкрепа на либералната демокрация, а с реални стъпки, които няма как да бъдат предприети в условията на служебен кабинет.
И накрая, присъединяването на страната към Шенгенското пространство трябва да бъде дългосрочната цел, която ще е и най-голямото доказателство за това, че борбата с корупцията е ефективна. Дългосрочна, защото изгледите за членството на България в Шенген не са много благоприятни предвид факта, че австрийското вето още е факт. А корупцията по българските граници е проблем, стар колкото самите тях. Влизането в Шенген не може да бъде постигнато само с построяването на ограда при положение, че има системни проблеми в митническия контрол, които, както видяхме, дори вземат жертви от българска страна.
В обобщение може да кажем, че налагането на санкции „Магнитски“ следва да бъде повод не за паника, а за политическо отрезвяване. Политическият елит трябва да разбере, че консенсусът за политиката на два стола вече е изчерпан и България няма как да се завърне към него поради обективни геополитически обстоятелства.
Сега, когато популизмът отново е във възход, а настроенията срещу геополитическата ориентация на страната са жертва на множество дискусии, разединеното общество и политици трябва да се обединят около целите, базирани на ясен геополитически консенсус за бъдещето на България.
