Си и Путин смятат, че печелят - и може би наистина е така

Гледайки назад, последният път, когато Владимир Путин посети Си Дзинпин в Китай, само три седмици преди Русия да нахлуе в Украйна, беше момент на високомерие – двама изключително уверени лидери отбелязваха стремежа си да разтърсят света, организиран от и за САЩ и техните съюзници. Е, със сигурност го разтърсиха, макар и не по начина, по който възнамеряваха.

Катастрофалната грешка на Путин в опита му да нахлуе в съседна държава с размерите на Франция, сякаш това бе просто голямо учение, според някои оценки е довела до намаляване наполовина на военната сила на Русия. Междувременно суперавтомобилът, който беше китайската икономика, се забави, като прогнозите за това кога ще изпревари САЩ в сегашно доларово изражение се изместват в бъдещето. Така че е изкушаващо да си представим Си и един все по-зависим Путин смирени при повторното им събиране и как връзките на тяхната „неограничена“ дружба вече се разплитат. Но това, ако заемем една прекрасна фраза от Сара Пейн, професор по история и стратегия във Военноморския колеж на САЩ, би било да играете „тенис на половин корт“ – такъв, при който никога не виждате как идва следващата топка, защото не обръщате внимание на играта на противника.

Пейн казва, че за да разберете защо Китай и Русия правят това, което правят, трябва да ги видите такива, каквито са: континентални сили в глобален ред, организиран в продължение на векове от последователни морски сили, първо британски, а след това американски. Разликата е голяма. Морските нации в крайна сметка се занимават с търговия, а това от своя страна има тенденция да привлича съюзници и да насърчава развитието на международни правила, защото позволяват създаването на богатство. Териториалните войни, които един континентален световен ред, основан на сфери на влияние, предполага, са точно обратното - огромни разрушители на богатство и стойност. Украйна е ярък пример.

Морските сили атакуват и покоряват други държави, както направиха САЩ в Ирак и Британската империя в многобройните си колонии. Те също нарушават правилата, когато им е удобно. И все пак експедиционните войни, които те водят, са по необходимост по-малки и отвъд океана, като нанасят много по-малки щети на живота и богатството у дома. Те рядко завладяват територия заради самата нея, фокусирайки се повече върху ограничаването и промяната на режима, за да отстояват интересите си. Те също така предпочитат стабилни пред нестабилни съседи, защото фалиралите държави обикновено не търгуват много.

Континенталните сили, от друга страна, се грижат много за територията и понякога ще преследват нейното придобиване в своя собствена икономическа вреда. Исторически, континенталните сили също са склонни да дестабилизират съседите, ако могат - или за да ги погълнат по-късно, или да гарантират, че на прага им не се появява мощна заплаха. Тази обичайна, понякога оправдана, а понякога самоизпълняваща се параноя също отслабва най-вероятните им търговски партньори.

„Това е, което Путин прави сега“ в Украйна, казва Пейн, която в книгата си „Войните за Азия“ описва този процес на дестабилизация, последван от завладяване и поглъщане като успешен начин на действие на Руската империя за период от векове. Възможно е една страна да премине от континентален режим, за да се присъедини към морския ред, казва тя - САЩ го направиха - но това трябва да дойде отвътре.

Китай действа малко по-различно и с огромния си износ много умишлено придобива аспекти на морска сила, каквито Русия няма. И все пак Си и Путин са привлечени заедно от още по-мощна сила от техните геополитически позиции: самосъхранение.

Комунистическата партия на Китай не може да си позволи Тайван да остане офшорен модел на успешна демокрация, която създава по-добри резултати за предимно китайското население, отколкото партията. Нито пък Путин можеше да си позволи Украйна да се превърне в европейската история на успеха, която украинците поискаха по време на така наречените протести на Майдана от 2014 г. Тези приоритети не подлежат на обсъждане за Путин и Си и следователно са опасни. Те вече доведоха до една война и можеха да доведат до втора.

И двамата вярват, че са притиснати от Запада, който се опитва да сдържи амбиции, които те смятат за жизненоважни интереси. Си и Путин ще пропуснат икономически ползи и ще потиснат всяка вътрешна опозиция, за да ги постигнат. Резултатът е нововъзникваща форма на Студена война, която подрежда континенталните сили на Евразия - включително Китай, Русия, Иран и Северна Корея - срещу САЩ и техните съюзници в Европа и Азия, включително Австралия, Япония, Южна Корея, Обединеното кралство и повечето от Европейски съюз.

Независимо дали Путин даде на Си подробности за предстоящите си планове за нахлуване в Украйна на срещата им през 2022 г., общата цел, очертана в съвместното им изявление, беше ясна: „преразпределението на властта в света“, край на господството на САЩ и предефинирането на демокрацията и правата на човека като такива, каквито дадено правителство казва, че са.

Със сигурност Си не очакваше повече от Путин, че руската военна машина ще бъде унизена в Украйна или че Западът ще отговори не чрез разпад, а също така чрез обединяване и разширяване. По същия начин е съмнително, че когато двамата лидери се срещнаха през февруари 2022 г., Си е очаквал настоящия конфликт в Близкия изток.

Но от гледна точка на геополитическа конфронтация с нулев резултат със САЩ, проблемите в Украйна или Близкия изток са победа за Китай. И двете черпят от ресурсите и вниманието на САЩ. И двете разстройват статуквото. Докато САЩ се въвличат в отмъщението на Израел срещу "Хамас" в Газа, съюзите им с арабските държави от Персийския залив ще бъдат обтегнати, създавайки възможности за Си.

И така, както Путин незабавно хвърли вината за ужасяващата атака на "Хамас" срещу израелски цивилни пред вратата на САЩ, Китай избягва всякакво публично осъждане на "Хамас", като същевременно критикува Израел за колективното му наказание на палестинците в отговор.

Като ухажват мюсюлманския свят по този начин, Путин и Си удвояват успеха си в убеждаването на така наречения Глобален Юг, че проблемът не е руската агресия в Украйна или гротескните терористични действия на "Хамас" в Израел, а по-скоро продължаващият колониализъм на САЩ и Европа. Няма значение руското потискане на мюсюлманските татари в окупирания Крим или китайското интерниране на уйгурските мюсюлмани в провинция Синдзян. Разказът работи, защото палестинската несправедливост, с нейните колониални нюанси и дълбока история на векове на борба за контрол над Светите земи, може да вбеси арабския свят както нищо друго.

Така че се пригответе за по-упорити антизападни послания от Си и Путин тази седмица. Те може да са претърпели някои икономически неуспехи, а в случая на Русия и военни, но когато става въпрос за обединяване на други нации за тяхната кауза, те постигат добър напредък.

Марк Чемпиън e международен анализатор за Bloomberg Opinion. Преди това той е бил шеф на бюрото на Wall Street Journal в Истанбул. Бил е и редактор във Financial Times, главен редактор на Moscow Times и кореспондент на Independent във Вашингтон, Балканите и Москва.

Още по темата

Смъртните случаи в Газа осуетяват усилията на Израел да изкара „Хамас“ като ИДИЛ

Ескалация в Близкия изток може да накара Фед и ЕЦБ да променят режима за лихвите

Франция е на тръни, след като войната на Израел напомни за трудното минало

Байдън ще посети Израел и Йордания в опит да спре ескалацията на войната

Четири мита, разкрити от атаката на "Хамас" срещу Израел