Чартърните полети намериха свои нови пасажери – изгонените дипломати. Това бе парадоксалният резултат от последния крупен дипломатически скандал през април тази година. Този път между Чехия и Русия, когато Прага изгони над 70 руски дипломатически служители, а Москва отговори реципрочно. И това е само един от многобройните случаи, когато дипломати са обявявани за „персона нон грата“, т.е. нежелано лице и са били поканвани да напуснат страната на акредитация. По обобщени и вероятно непълни данни само за последните две години в света са изгонени над 250 руски дипломати, като България се отчете с 11. Предполага се, че приблизително същият брой са и отзованите в обратна посока. За съжаление както винаги, когато един проблем се превърне от казус в статистика, неговото разрешаване излиза извън графата на политическите приоритети. Гоненето на дипломати се превърна от изключение в ежедневие. И от силен политически сигнал в ритуал.
Политика нон грата
Дипломатите имат имунитет и не подлежат на съдебно преследване в страната на акредитация. Стандартната дипломатическа практика е към експулсиране на дипломати да се подхожда само в извънредни случаи. Това обикновено е за шпионаж и по-рядко - за други нарушения на местното законодателство. Първо, защото всички предпочитат да си имат работа с вече идентифицирани и познати агенти. И второ, тъй като това почти автоматично води до ответна реакция. Когато все пак това се случва, то се следва достатъчно рутинна процедура: с извикване на посланика в Министерство на външните работи и даване на срок за напускане на изгонения дипломат. Като този срок може да варира от 24 часа до седмица. Което пък отразява и подхода – дали се отправя недвусмислено предупреждение или напротив, цели се минимизиране на последствията. При нормални отношения между държавите за да не се създава допълнително напрежение отзоваването се прави без публично огласяване. Медийното оповестяване на подобен акт означава само едно – целенасочена политическа демонстрация. С ясното съзнание, че това води до обтягане на двустранните отношения – обикновено за дълго.
През последните години експулсирането на дипломати се „деперсонифицира“ – в смисъл, че мярката е резултат не задължително от неправомерни действия на личността, а като реакция срещу определена държавна политика. Дипломати се гонят масово, на куп. Дори се появи практиката на солидарно прогонване на дипломати като политическа подкрепа за действията на една държава от страна на нейните партньори. Основно в рамките на ЕС – при „Случая Скрипал“, покрай чешко-руския скандал, във връзка с ареста на Навални. Иначе казано – става дума за политика. За ескалация на конфронтацията между Русия и Запада (САЩ, НАТО, ЕС), включително и на разузнавателната активност в чужбина, достигаща до нива, представляващи риск не само за засегнатите страни, но и за следвоенната система на международни отношения. Като самото изгонване на дипломати стана част от тази конфронтационна спирала.
И докато САЩ и Русия например имат по няколкостотин дипломатически служители в своите мисии в другата страна (посолство, генерални консулства, консулски служби), то за други страни изгонването дори на един дипломат води до сериозни последици за поддържане на нормална дейност. Посолството ни в Москва е почти празно, оплакаха се от Скопие след решението на Русия да изгони един северномакедонски дипломат от страната като ответна мярка.
Налице е странна инверсия: вече инструмент на външната политика не е дипломацията, а отстраняването на дипломати. Което пък води до логичния резултат: превръщането на дипломатите просто в хора за гонене дискредитира самата дипломация.
Девалвацията на диалога
Става ли дипломацията ненужна? Въпросът съвсем не е толкова безпочвен, колкото изглежда на пръв поглед. Основно заради промяната в начина на правене на външна политика. От една страна – защото външната политика става все по-лидерска и все по-малко експертна. Респективно – все по-конюнктурна и дори популистка. От друга - защото публичната комуникация (туитър!?) е толкова бърза и директна, че се превърна в предпочитан начин за огласяване на позиции. И най-важното – защото все по-рядко се търси взаимното съгласие по спорните въпроси. Като пандемията само потвърди тенденцията позициите да се излагат чрез медиите, а не очи в очи – което се оказа и много по-удобно в условията на конфронтация. Нещо повече, както показаха неотдавнашната среща на министрите на външните работи на САЩ и Китай или съвместната пресконференция Борел-Лавров, самият диалог от средство за намиране на двустранно приемливи решения се превърна в трибуна за отправяне на взаимни обвинения.
Посланиците се завръщат – това бе един от основните резултати от срещата Байдън-Путин през юни в Женева. По принцип обявяването на посланик за персона нон грата свидетелства за дълбока криза и може да бъде дори стъпка към прекратяване на дипломатическите отношения. Затова практиката тук е обратна – не се гони чуждия посланик, а се връща у дома собствения. Като формулировката е „за консултации“. Особеното в случая е, че след като прибра за консултации в Москва посланик Антонов, Русия даде да се разбере, че очаква посланик Съливан също да се разходи до Вашингтон за да уточни какво точно е имал предвид президентът Байдън, наричайки своя руски колега „убиец“. Нещо изключително рядко в дипломатическата практика, на границата на искането за отзоваване. На фона на взаимното експулсиране на десетки дипломати, на затварянето от страна на САЩ на две руски дипломатически представителства в страната и съответно, на забраната от руска страна американското посолство в Москва да наема местни граждани, това изпълни със съдържание термина „дипломатическа война“ – нещо само по себе си трудно за артикулиране, доколкото функцията на дипломацията е да предотвратява войната.
Би било прекалено наивно да се смята обаче, че разбирателството се завърна между геополитическите противници. Въпреки това, макар и без пробив, Женева все пак донесе плюсове – най-малкото с едно позитивно присъствие и едно позитивно отсъствие. Позитивното присъствие бе на здравия разум. Най-значимият резултат в този контекст бе решението за възобновяване диалога за стратегическата стабилност и контрола върху въоръженията между двете сръхсили. А позитивното отсъствие е на конфронтационната риторика. Позициите се отстояваха предимно с аргументи, а не толкова с епитети.
Срещата се превърна в стъпка (малка) към реабилитация на диалога. И на дипломацията. От ключово значение ще бъде обаче дали това ще остане епизод или ще стартира процес. Като начало – за поне минимално възвръщане на взаимното доверие.
И все пак, остана ли място за дипломация в глобалния свят?
Твърди се, че дипломацията е изкуство – на възможното. Но тя е преди всичко алтернатива – на войната. И днес, когато войната се завърна в Европа не просто като факт (в бивша Югославия и в пост-съветското пространство), а като начин на мислене и като легитимен инструмент за решаване на спорове, а понятието „мир“ изчезна от международната лексика, дипломацията е реален инструмент за спасяване на човешки животи. Дори само по тази причина е все още рано тя да се зачерква от списъка със съвременни професии. И тук не става дума за патетика, а отново за елементарен здрав разум.
