Шах с аятолах, който направи от стъклото пясък

Защо политическите бракове в Близкия изток не могат да родят трайно решение на проблемите в региона ● Мартин Табаков

09:44 | 27 май 2021
Шах с аятолах, който направи от стъклото пясък

Бракът, според Джордж Бърнард Шоу, е сключване на съюз между мъж, който не може да спи на затворен прозорец, и на жена, която не може да спи на отворен. Следвайки въображението на удивителния ирландски писател и драматург бихме могли да кажем, че политическите съюзи в Близкия Изток са нещо като браковете: в името на чистите чорапи, застоялият въздух се преживява. 

Един такъв съюз, например, се крие в концепцията Алианс на периферията (или Периферната доктрина), развита от първия министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион. Според тази геополитическа визия, новосъздадената еврейска държава, „потопена” сред арабска враждебност, е принудена да гради стратегически съюзи с държави като Иран, Турция и Етиопия, за да гарантира своето съществуване.

Логиката е напълно аргументирана. Нито една от трите споменати страни не е арабска. Иран, за разлика от доминантния в исляма сунизъм, е шиитска държава. В Етиопия пък, където по принцип има историческа еврейска диаспора, преобладаващи са различните деноминации на християнството. Турция, разбира се, е първата мюсюлманска страна, признала през 1949-та година Израел и установила дипломатически отношения с нея малко след това.
Освен това кемализмът и ционизмът споделят общо европейско вдъхновение и представляват особен вид секуларизъм в Близкия изток.

В контекста на студената война, САЩ оценяват геополитическия потенциал на Турция и Иран за обуздаване влиянието на СССР в региона. Анкара контролира Босфора, което й позволява да извършва „face control” на входа и изхода на Черно море, а територията на Турция е „изнесен” напред пост на НАТО. Залежите на природни ресурси – петрол и газ - на Иран пък са основен източник за захранването на американската икономика и военна машина към онзи момент,
докато историческата вражда между Персийската империя и руската такава предоставят благодатна почва за сътрудничество между Вашингтон и Техеран. В името на тази цел САЩ са готови да използват всякакви средства. Това сочи опитът от участието на ЦРУ в преврата срещу демократично избрания премиер на Иран Мохамед Мосадък през 1953 г. 

Колкото и странно да изглежда от днешна гледна точка, геополитическите достойнствата на Израел биват осмислени във Вашингтон малко по-късно: през 60-те години на миналия век. Тогава администрациите на Джон Кенеди и Линдън Джонсън започват да полагат основите в отношенията между САЩ и Израел, базирани върху два ключови елемента. Единият е сътрудничеството в сферата на сигурността, включително чрез представяне на оръжие и военни технологии
от Вашингтон за Тел Авив. По този начин САЩ изместват Франция като основен „донор на сигурност” за близко-източната държава. Другият елемент е качественото военно предимство на Израел (Qualitative Military Edge, QME) като основен принцип на американската външна политика в региона. Това на практика означава: Тел Авив трябва да е приоритетна дестинация в Близкия изток на последните модели американска бойна технология. Впоследствие QME ще добие и законодателен, т.е. задължителен за САЩ, характер.

Надграждайки тази основа, отношенията между Вашингтон и Тел Авив ще продължат да се развиват. През 1989-та година администрацията на Роналд Рейгън гарантира на Израел статута „основен съюзник извън НАТО”. През 2017-та година Доналд Тръмп призна Йерусалим за столица на Израел, а две години по-късно САЩ стана единствената държава, която призна суверенитета на Тел Авив върху Голанските възвишения. Последните, според международното право, са сирийска територия.

Разбира се, не всичко е било или е гладко между САЩ и Израел. Сдобиването с ядрено оръжие от страна на близко-източната държава, каквото Тел Авив официално отрича да притежава, е в ясно противоречие с един от основните приоритети на американската външна политика през студената война, а и след нея: този за неразпространението на този тип арсенал. Израел и САЩ имат и различни фаворити в Ирано-иракската война през 80-те години. В периода след
разпадането на СССР пък сключването през 2015-та година на т.нар. Ядрената сделка с Иран (The Joint Comprehensive Plan of Action, JCPOA) остава източник на споделено неразбиране между Вашингтон и Тел Авив. Постепенното преориентиране на външно-политическото внимание на САЩ от посока Близкия Изток към Югоизточна Азия и Китай също безпокои Израел.

Но ако днес един от константните маркери в Близкия Изток е антагонизмът между Израел и Иран, то ретроспективно отношенията между двете държави далеч не се изчерпват с подобен отрицателен опит. Тъкмо напротив, през 60-те и 70-те години, в контекста на Алианса на периферията, сътрудничеството между Техеран и Тел Авив се развива според логиката на брачния съюз. В този период Израел и Иран са като двете ръце на скулптор, които заедно извайват геостратегически произведения на изкуството.

Първият политически артефакт бе нефтопроводът Ейлат – Ашкелон, изграден на израелска земя. Той е построен през 1968 г. като съвместен проект между Тел Авив и Техеран, а целта му е да снабдява с персийски петрол не само Израел, но и Европа. Вторият олицетворява формулата „петрол срещу оръжия”. Според нея Иран захранва Израел с природни ресурси, докато в обратния ред вървят оръжия и военни технологии. И ако днес едни от най-големите рискове за националната сигурност на Тел Авив са балистичната програма на Иран и евентуалното сдобиване с ядрено оръжие от страна на режима на аятоласите, то това не винаги е било така.

В края на 70-те тъкмо Тел Авив участва в разработването на ракета „земя-земя”, способна да носи ядрена бойна глава (тайният “Flower project”). Въпреки някои флуктуации в отношенията, триадата Израел - Иран – Турция като цяло успява да проработи. Заслугата за това до голяма степен се дължи на сравнителната интровертност на кемалистката рамка в Турция (ако изключим кипърския въпрос). Още повече, че тази триада е ефективен вариант за отстояване интересите на Вашингтон в Близкия Изток. Тя допълва създадения през 1955 Багдадски пакт (Central Treaty Organization, CENTO), включващ Турция, Ирак, Иран, Пакистан с цел да възпира съветската експанзия в Близкия Изток и Южна Азия. В Багдадският пакт официално водещата роля е отредена на Великобритания като основен фактор в организирането на постколониалното устройство на региона. Но CENTO не успява да изпълни мисията си и буксува.

Революцията на аятолах Рухолах Хомейни през 1979-та година в Иран обаче не просто счупва геополитическия триъгълник между Тел Авив, Техеран и Анкара, но и причинява най-голямата травма в геополитическото ситуиране на САЩ в Близкия Изток. Именно от подобна перспектива, нито навлизането на Съветския съюз в края на 1979-та година в Афганистан, нито управлението на талибаните в същата страна в периода 1996-2001-ва година, имат толкова голямо значение за Вашингтон, колкото е революцията в Иран в края на 70-те години на миналия век.

През 1979 Рухолах Хомейни извършва гамбит с аятолаха, вследствие на който САЩ са поставени в шах без своя шах, губейки най-важната фигура на шахматната дъска в Близкия Изток – иранския монарх Мохамед Реза Пахлави. А за Израел революцията на аятоласите бележи края на концепцията за
Алианс на периферията. Впоследствие САЩ проиграват няколко възможности за нормализиране в някаква степен на отношенията с Иран и не успява да ги превърне от студени в поне умерено хладни. 

Първо, в началото на 2002-ва година, няколко месеца след атентата срещу Световния търговски център в Ню Йорк, Джордж У. Буш в своята реч пред Конгреса „За състоянието на съюза” присъедини Иран към „оста на злото” - заедно с Ирак и Северна Корея. Въпреки че месеци и години преди това Вашингнон и Техеран мъчително се опитват да координират интересите си спрямо талибаните в Афганистан и Саддам Хюсеин в Ирак. Второ, излизането на САЩ през 2018 г. От Ядрената сделка с Иран, по която страни са още Европейският съюз, Русия и Китай, компрометира позициите на реформаторите в Иран,
които се обявяваха за дипломация и икономическо сътрудничество със Запада. Оттогава насам един от най-често повтаряните рефрени в публичното пространство в страната е този, че няма значение какви сделки се сключват с Вашингтон, след като американците така или иначе няма да ги спазват.

Допълнително напрежение в отношенията привнася и определянето на Вашингтон като „големия Сатана”. Режимът на аятоласите финансира и спомага логистично организации (от Ирак, през Ливан и Ивицата Газа, до Йемен), които Вашингтон определя като терористични. В допълнение, управляващите в Техеран са кодирали в законодателството, т.е. направили официална политика, унищожаването на Израел. Всичко това прави особено трудни и текущите индиректни преговори във Виена между САЩ и Иран, водени чрез посредничеството на европейските дипломати, чиято цел е завръщането на Вашингтон в рамките на Ядрената сделка, така както и преустановяването на нарушенията, които Техеран извършва спрямо нейните разпоредби. Последните
са основно в посока увеличаване на количеството и качеството на обогатения уран, които Иран има право да притежава за гражданските цели на ядрената си програма.

В ретроспектива обаче, „отчупването” на Иран от геополитическата орбита на САЩ след преврата на аятолах Хомейни мотивира Вашингтон да развие допълнително отношенията си с Кралство Саудитска Арабия. Преди революцията на моллите в Иран, САЩ имат два основни приоритета, свързани с Риад. Единият е оказване на натиск върху СССР, посредством съгласуваното формиране цената на петрола с помощта на Саудитска Арабия.
Другият е утвърждаване на Кралството като противотежест срещу разпространението на социализма сред арабското население: било в лицето на съветските конотации на арабския национализъм на Гамал Абдел Насър в Египет, било в това на съществуващата до 1990 Народна демократична република Йемен. След революцията от 1979 в Техеран обаче към тези два базови приоритета Вашингтон прибавя и трети, с който натоварва Риад: борбата с шиитското влияние в Близкия изток.

Именно последното е един от основните стимули за постепенна нормализация на отношенията между Израел и някои арабски държави. В този ракурс, изминалата 2020 г. бе изключително успешна за Тел Авив, който официализира нормализацията на отношенията си с ОАЕ, Судан и Мароко
(чрез императивното настойничество на Доналд Тръмп). Това се случва на вече утвърдената основа на дипломатически отношения и работещо сътрудничество в сферата на сигурността на Израел с Египет и Йордания. Налице са и традиционно приличните контакти между Тел Авив и Оман. В
тази посока вървят и израелско-саудитските контакти. 

На този фон, съперничеството между Тел Авив и Техеран поддържа висок интензитет: в изминалата година на територията на Иран бяха извършени редица саботажни дейности, последният от които този април на ядрената площадка Натанз в Исфахан. От Арабско море до Източното Средиземноморие продължават и взаимните „контролирани” удари по (не само) търговски съдове, които са собственост било на Иран, било на Израел. А отношенията между Тел Авив и Анкара все още не могат да поемат по път, различен от този на словесната конфронтация от 2010-та година насам. 

Такова стечение на обстоятелствата е всичко обратно на онова, което си е представял Давид Бен-Гурион. Ако все още не е ясно дали ще има Алианс на центъра, състоящ се от израелско-арабска коалиция срещу Иран (и Турция), услужливо подпирана от Вашингтон, то Алиансът на периферията е вече
пясък в пустинята Негев. Връщайки се към остроумната алюзия на Шоу за прозорците в брака между мъжа и жената, бихме могли да кажем,
че прозорците на съюзите в Близкия Изток са понякога отворени, понякога затворени, но обикновено – счупени. А стъклото се прави от пясък и се превръща лесно обратно в пясък.