Саможертвата на Европа в климатичните войни

Боян Рашев, управляващ партньор в denkstatt България, за Експертния клуб за икономика и политика

Снимка: Martin Leissl/Bloomberg Снимка: Martin Leissl/Bloomberg

Парижкото споразумение за климата е факт. След като радостните възгласи покрай сключването му стихнаха, е време да направим трезва равносметка – какво всъщност се случи, кой какво обеща и какви ще са последствията.

Глобалните индустриални емисии на въглероден диоксид, от изгаряне на фосилни горива и производство на цимент, се доминират от шест страни – Китай, САЩ, ЕС, Индия, Русия и Япония, които заедно отделят 70% от тях. Техните INDC или планиран национално определен принос имат значение.

Какво обеща светът

От Китай (30% от световните емисии) реално зависи изхода от „борбата с изменението на климата“. В периода 2000-2013 г. емисиите на Китай растяха успоредно с БВП и никой не очакваше този ръст скоро да спре. През 2014 и 2015 обаче не помръднаха нагоре въпреки годишния ръст на БВП със 7%. Потреблението на всички основни суровини, включително цимент, стомана и въглища, устойчиво спада и няма изгледи за промяна в този тренд. Пикът очевидно вече е достигнат – китайската икономика преживя своята бурна индустриализация и преминава към фаза услуги. Това обаче не пречи на Китай да се ангажира с „амбициозната“ цел да достигне пик до 2030 г.

САЩ (15%) емитират 16.5 т. СО2 на човек годишно, тоест 2.5 пъти над европейското ниво. Докато ЕС спази Протокола от Киото, САЩ просто не го ратифицира и увеличи емисиите си в периода 1990-2005 г. с 18%. С бума на фракинга, структурата на производство на електричество там рязко се промени от въглища 50% + газ 18% (2005) на въглища 38% + газ 30% (2014) с ясна тенденция на заместване в бъдеще. Съответно, въглеродните емисии спаднаха с 10% без никакви протоколи и без това да се отрази значимо на цената на електричеството. В последните две години в САЩ никнат като гъби и ВЕИ, така че намаляването на емисиите с още 16% до 2025 изглежда напълно реално. Колко трудно е да се поддържа този тренд при ниски цени и растящи запаси на природен газ и идеални условия и спадащи цени за ВЕИ? А дори и това да не се случи, кой всъщност вярва, че САЩ ще ратифицира Париж?

Индия (6.6%) е в позицията на Китай отпреди десетина години – бърз ежегоден ръст на емисиите от много ниско ниво. Ангажира се с намаление на въглеродния си интензитет (СО2 на единица БВП) с 33% в периода 2005-2030 г. без да си поставя таван на емисиите. Като се има предвид скоростта на изграждане на ядрени и ВЕИ централи, това може да бъде постигнато без особени усилия. Бумът на емисиите на Китай трая само 13 г., тоест спокойно може да се очаква естествен пик в Индия преди 2025.

Русия (5%) „се ангажира“ да си увеличи емисиите само с до 38% до 2030 г. Тази цел е твърде висока за нея – за такъв ръст се иска работеща икономика, само с изстрелване на ракети не става. Сега сериозно – на фона на ужасяващата неефективност днес, Русия теоретично може да стане богата държава без да увеличава енергийното си потребление и с един киловатчас.

Япония (3.6%) реално предлага да намали вътрешните си индустриални емисии с 16-20% в периода 2013-2030. Тя не постигна целта си от Киото – напротив, увеличи емисиите си с 9% от 1990 до 2014. При положение, че емисиите й на човек са 1.5 пъти по-високи от ЕС, бързо се завръща към ядрената енергия, а населението и икономиката й устойчиво се смаляват, Япония не би трябвало изобщо да се затрудни с постигането на новата си цел. А и да не я постигне, какво толкова? Някой пита ли за Киото?

Саможертвата на ЕС

Единственият субект, който гледа сериозно на Парижкото споразумение, е Европейският съюз (9.6%). Старият континент си измисли, подписа и преизпълни Протокола от Киото – 21% намаление на емисиите от 1990 до 2014. Малко известен факт е, че емисии на СО2 на страните от ЕС28 достигат своя пик през далечната 1980, когато въглищата са произвеждали 46% от електричеството. За 25 години, до 2005, емисиите намаляват само с 10% (въпреки спад с 50-60% в страните-членки от Източна Европа) като делът на въглищата в производството на електричество спада до 30%.

В Париж Европа се ангажира да намали индустриалните си въглеродни емисии с 43% за 25-те години от 2005 до 2030. До 2014 г. вече има спад с 19%, но това се случи за сметка на катастрофална де-индустриализация и ръст на средната цена на електричеството с над 40%, като днес тя е 2 пъти по-висока от САЩ. В страните-флагмани на т нар. енергиен преход, Дания и Германия, разликата достигна 3 пъти. И тъй като думите „фракинг“ и „атом“ в Европа са политически некоректни, трябва да заместим практически всички въглища (а и доста ядрени централи) в енергийния микс с ВЕИ, за да постигнем цел 2030. Как се връзва това с лозунгите на ЕК за възраждане на индустрията?

Къде е България

Две думи за България. От 2005 до 2014 почти няма изменение на индустриалните ни емисии. Все още не знаем с какво точно ще се ангажира България в рамките на ЕС. Ако приемем, че трябва да постигнем 30% намаление до 2030 (много под средното за ЕС), опциите не са много. Освен централите на Ковачки, ще трябва да закрием и поне един от трите големи ТЕЦ-а в Маришкия басейн и се връщаме към романтиката на режима на тока. А ако случайно някой голям инвеститор с енергоемко производство почука на вратата, му казваме да си опита късмета в Турция. Тъй като е независима и развиваща се страна, макар и вече с по-висок БВП на човек от нас, тя се е „ангажирала“ лекичко да си увеличи емисиите – до 110% от 2012 до 2030. Няма да гони инвестиции, я?

Изводът е ясен – единствено ЕС поема ангажимент за значимо намаление на емисиите. Нищо изненадващо, той винаги е играл ролята на Дон Кихот в климатичното си „лидерство“. Това веднага се отразява на пазарите. Реакцията на рейтинговите агенции след Парижкото споразумение е напълно логична – енергийните компании по света остават незасегнати с изключение на европейските, чийто кредитен рейтинг спада. Тоест Европа, както и след Киото, отново плаща цялата сметка.

Не, подписаното в Париж не е глобално споразумение за спасяване на света от климатичните промени. Това е едностранен ангажимент за икономическо самоубийство, при това поет от най-слабо развиващият се политически субект в света през 21-ви век – Европейският съюз, който неслучайно е пред разпад. И цената ще бъде платена преди всичко от най-бедните му държави, които притиснати от енергийната си зависимост от Русия и желанието за бърз икономически ръст, имат крещяща нужда от собствените си евтини енергоизточници. Ние ще платим, като си останем бедни.

А кой ще извади 100-те милиарда годишна помощ към развиващите се страни за „борба с последствията от изменението на климата“? Хайде на бас, че поне половината от тази сметка също ще дойде в Европа! Няма да има обаче кой да я плати, защото европейската икономика вече е на системи, които нейните климатично обсебени вождове, са на път да изключат.

Добрата новина е, че всичко е само обещания – цялата дандания в Париж има нулева правна стойност и спокойно може да бъде забравена, ако на Стария континент се намерят политически лидери с глави.

Основни източници на данни:

EDGAR: http://edgar.jrc.ec.europa.eu/overview.php?v=CO2ts1990-2014

Climate Action Tracker: http://climateactiontracker.org/countries.html

Последни новини
Още от Анализи