Първа започна Изабел Шнабел от ЕЦБ. През февруари тя показа графика, показваща отслабването на еврото спрямо долара. Два месеца по-късно, Тиф Маклем от Бенк ъф Канада се оплака от поевтиняването на канадския долар. Гуверньорът на Швейцарската национална банка Томас Джордан, каза, че би искал франкът да е по-силен.
Американският долар поскъпна с над 7% тази година, докато Фед се подготвяше за битка с инфлацията. Постепенно централните банки навсякъде започнаха да изпращат сигнали, че за първи път биха приветствали по-силна валута, която да намалява цената на вноса и ще повишава покупателната й способност в чужбина. Това е форма на интервенция, толкова рядка, че само идеята за нея веднага раздвижи пазарите. На 16-ти юни две централни банки повишиха ставката: Швейцария изненада търговците с първо увеличение на лихвите от 2007 насам, с което франкът поскъпна до най-високо ниво от 7 години. Часове по-късно, Бенк ъф Инглънд анонсира също вдигане на лихвата и обяви, че ще има и още.
Стойността на валутите се превръща в част от решението на уравнението с инфлацията. Икономистът Майкъл Кейхил от Голдмън Сакс каза, че не си спомня централните банки на развитите страни някога да са се насочвали толкова агресивно към по-силни валути. Светът на валутния обмен нарича случващото се „реверсивна валутна война“ - защото повече от десетилетие държавите се стремят точно към обратното. По-слабата валута помага на местните компании да продават стоки в чужбина на по-конкуренти цени и така насърчава икономическия растеж. Но с настъпването на инфлацията крепването на покупателната способност изведнъж стана по-важна цел.
Това е опасна игра. Ако не се внимава, тази валутна битка може да предизвика жестоки флуктуации в стойността на доминиращите валути, да спъне производителите, да обърка финансите на многонационалните компании и да прехвърли тежестта на инфлацията по целия свят.
Войните на валутния обмен са опасна игра с нулев резултат. Но ще има победители и губещи. Всяка държава „иска едно и също нещо“, казва Алън Ръскин, главен международен стратег в Дойче Банк, но „не става така в света на валутите.“
Една от най-запомнящите се мащабни правителствени интервенции на валутния пазар беше през 1985. Стойността на щатския долар се повиши по време на първия мандат на президента Рейгън на фона на нарастващите дългосрочни лихвени проценти. Първоначално администрацията го прие като бонус за силата на американската икономика, но последствията станаха ясни скоро след това. Рейгън беше поставен под натиск от американските производители, които изпитваха затруднения да продават стоките си в чужбина. Лий Морган, бивш ГИД на гиганта Катерпилар Инк., изчисли, че стотици американски компании губят милиарди от международни поръчки от японски конкуренти, заради по-силния щатски долар. През септември 1985, централните банкери на САЩ се срещнаха с партньори от Франция, Германия, Япония и Англия в хотел Плаза в Ню Йорк. В своето Споразумението от Плаза те съгласуваха план за поевтиняване на американската валута с 40% в следващите две години, но впоследствие финансовите министри подписаха в Париж и Споразумението от Лувър, което сложи край на тези усилия.
Оттогава правителствата много рядко се намесват толкова сериозно в опити да повлияят върху стойността на валутите. По-фините опити са по-често срещани. През 2010, бразилският финансов министър Гидо Мантега даде името на „валутните войни“, след като обвини държави, вкл. Швейцария и Япония, в умишлено отслабване на техните валути, за да увеличат конкурентноспособността си в чужбина. Напрежението задълбочи разрива между нововъзникващите пазарни икономики и техните по-развити партньори.
Китай от години разпалва критики с отказа си да допусне по-силен юан, защото с него подхранва икономическия си бум. Доналд Тръмп атакува валутната политика на Пекин по време на своята предизборна кампания, а по-късно като президент, докато САЩ и Китай си разменяха удари с митата в стил „око за око, зъб за зъб“, Пекин позволи на юана да отслабне под символичното ниво от 7 юана за долар – граница, която не беше преминавана повече от десетилетие. Това предизвика тревога, че Пекин използва валутата си като оръжие и принуди Министерството на финансите на САЩ да определи Китай като валутен манипулатор.
Вероятно никоя държава днес не е по-известна с усилията си да удържи капака върху стойността на валутата си като Япония, където поевтиняването на йената изду джобовете на компании като Тойота Мотор Корп. и Нинтендо Ко. Гуверньорът на Централната банка на Япония Харухико Курода продължи да дава миловидни сигнали, но същевременно призна, че спадът на йената не е добър за икономиката, след като валутата поевтиня с повече от 18%.
В днешната валутна война е спорно дали силният щатски долар не губи най-много. Печалбите му през 2022 се оказват благословия за Федералния резерв, който се опитва да се бори с най-бързото покачване на цените от четири десетилетия. Министърът на финансите Джанет Йелън подчерта ангажимента на администрацията на Байдън към „пазарно определен“ обменен курс, но това не пречи на политиците да празнуват поскъпването на долара. „Фед трябва да си върши работата – да поддържа курса си“ в борбата с инфлацията, каза сенаторът-републиканец от Пенсилвания Пат Тууми за Блумбърг ТВ. „А силата на долара „много помага“, казва той.
САЩ може да не се радват дълго на това предимство. Повишаването на британските и швейцарските лихвени проценти вече натежава върху долара. Освен това някои индустрии ще приветстват отслабването му. Фирмата Сейлсфорс Инк. обяви, че очаква поскъпването на долара да й струва $600 млн. приход. „Доларът би могъл да отбележи по-добро тримесечие от нас“, каза през май ГИД Марк Бениоф. Развиващите се страни, особено експортно-ориентираните Аржентина и Турция, са сред най-уязвимите, коментира проф. Джефри Франкел от Харвард. Много нововъзникващи икономики имат повече дългове, деноминирани в долари, отколкото в собствените си валути. Той казва: „Това е най-лошото – да се понижи вашата валута срещу долара, когато имаш доларов дълг.“
Точно колко по-силна валута ще намали инфлацията, остава неясно. „Т.н. „пренасяне на лихвените проценти“ – тоест степента, до която обменният курс влияе върху индекса на потребителските цени — се оказа минимално“, анализира главният световен икономист на Ситигруп Инк. Нейтън Шийтс, който преди е работил в Министерство на финансите и Фед. Но в ерата на необуздана инфлация би могло да стори повече добро. „Поскъпването на долара с 10% би намалило преди инфлацията само с около половин процент, но днес това може да се окаже цял процент“, казва Шийтс.
Експерти предупреждават, че всяка намеса на правителството носи висок риск от провал. „Таргетирането на обменните курсове може да бъде много непостоянно и безплодно упражнение“, казва Марк Собъл, председател на американския филиал на мозъчния тръст Форум на официалните парични и финансови институции. „Да гадаем как валутните пазари ще реагират на даден политически избор, често е глупаво начинание“, казва той. - Амилия Полард и Салеха Мосин
РЕЗЮМЕ Някои от най-силните икономики в света приветстват по-силните валути в опит да забавят инфлацията, но има негативни последици.
