от Искрен Иванов
Едно от най-често повтаряните клишета през последните години беше, че Русия може без световната икономика, но световната икономика не може без Русия. Поддръжниците на тази теза изтъкваха като основно доказателство за твърдението си обективният факт, че цялата Менделеева таблица присъства на територията на Евразия, и че в такива условия на ресурсна обезпеченост, Руската федерация е самодостатъчна.
Разбира се, подобни твърдения са напълно безпочвени – най-малкото поради факта, че руската икономика съставлява едва 3% от световния БВП. Огромното количество природни ресурси по-скоро подпомагаха Москва във външната й политика и служеха като инструмент за запазването на влиянието й в Европа. След падането на „желязната стена“ Старият континент (доста наивно) остана силно зависим енергийно и икономически от Русия, вероятно заслепен от еуфорията, с която европейците посрещнаха Договора за създаване на Европейския съюз от Маастрихт. Освен това по-късно американският президент Джордж Буш – младши на свой ред обяви Русия за съюзник в борбата срещу тероризма, а при обиколката си из Източна Европа дори заяви, че тя не е заплаха за Балканите.
Така се роди митът, че не само европейската, но и глобалната икономика (за добро или за зло) неизбежно е зависима от руската, и че дори силно развити интеграционни общности като ЕС не могат да продължат развитието си без Русия. Когато руските войски влязоха в Украйна настана време тази басня да бъде преразказана и преосмислена.
Привържениците на теорията за руската самодостатъчност веднага биха възразили, че не трябва да смесваме това, което се случва в Украйна с обективните процеси, които движат глобалните пари. Това е още един мит по простата причина, че руската рубла не е резервна валута и не може да служи като глобално средство за разплащане.
Истината е, че руската икономика много отдавна не е самодостатъчна, а е поделена на две. По-голямата част от нея отдавна вече е собственост на Китай и доказателство за това е фактът, че в Сибир вече се пазарува с юани. Освен това, приходите от ресурсите се поделят между руските олигарси и тъкмо това обяснява факта, защо те доста дълго време се радваха на щедри отстъпки в сферата на туризма при закупуването на яхти и резиденции на Запад. Дори търговията с диаманти се намира в ръцете на Кремъл, откъдето руските политици дърпат конците на диамантените мини посредством олигарха Сергей Иванов, който се явява изпълнителен директор на компанията АЛРОСА. Когато западните бижутерски къщи отказаха да купуват руски диаманти заради Украйна, акциите на Алроса се сринаха.
Сега остава да развенчаем мита за това дали световната икономика може да функционира без Русия. Простият отговор е да.
Евразия е огромно политическо цяло, чиито природни ресурси няма да свършат скоро и поради този факт континентът има запазено място в семейството на приоритетните за глобализацията региона. Но географски, границите на Евразия съвсем не съвпадат с тези на Русия. Неоевразийската теория слага знак на равенство между двете, но тази аналогия има по-скоро културен и политически характер. Руската икономика може и да е сърцето на Евразия, но не трябва да забравяме богатите залежи на петрол в Казахстан и централноазиатските републики, които бяха част от бившия СССР. И тук стигаме до логичният отговор на това как е възможно да се преструктурира глобалното участие на Русия в световната икономика по начин, по който старите митове да бъдат разбити, а Европа да спре да бъде енергийна колония на Москва.
Отговорът няма да се хареса на Запада, защото ни отвежда към Китай. Макар и негласен партньор на Русия, Пекин едва ли си прави илюзиите, че ще дойде момент, в който Евразия ще стане Азия. Перспективата Китай да измести Русия като енергиен и икономически суверен в Евразия плаши САЩ и Европа, тъй като Западът има навика да интерпретира китайската представа за световния ред като хегемонистична. Американците често обичат да повтарят, че Европа е 70% зависима от Китай, а европейците обвиняват Америка, че заради външния си дълг е безсилна да спре възхода на една комунистическа сила.
Фактите обаче сочат, че китайското овладяване на Евразия е геополитическа реалност освен ако войната в Украйна не прерасне в тотална ядрена война. Китай обаче има съвсем различна представа за управлението и баланса в световната икономика. Китайската визия най-общо може да се дефинира като концепцията за Тянксиа („всички под Небето.“) - китайски термин, първоначално използван за целия свят, а впоследствие като територията, върху която се разпространява властта на китайския император и превеждан като „Поднебесната“. Концепцията за Тянксиа е рационално обяснение за възхода на Китай и издигането му до позицията на втора по мощ икономика в света. Тя води началото си от времето на династиите Шан и Чжоу, когато китайците за пръв път формират своите възприятия за света. Според представата за Тянксиа, светът се намира в постоянен баланс, в рамките на който суверенните нации установяват контакти и съжителстват мирно помежду си. Ключът към тази социална хармония е Китай, който според тази концепция представлява центърът на света.
По-късните династии поставят особен акцент върху онова, което столетия по-късно Хенри Кисинджър ще нарече трибутарна дипломация – т.е. стремежът към формирането на световен ред, в който Китай да бъде сърцето на глобалната икономика, а останалите нации да се подреждат стъпаловидно в китайската пирамида на привилегиите.
В Изкуството на Войната на китайския военен стратег Сун Дзъ, авторът изрично пояснява, че възцаряването на Пекин трябва да се осъществи именно по този начин, като силата на оръжието да бъде използвана само в краен случай. Днес можем да видим, че инициативата на Китай, която носи името Един пояс, един път цели точно това. В структурата на този проект държавите се категоризират според приноса си, като на Русия е отредено челно място.
От казаното по-горе стигаме до заключението, че постепенният преход в енергийния баланс на силите в Евразия вече е започнал. Последиците от войната в Украйна вече стават осезаеми със скока на инфлацията и постепенното откъсване от руския газ. Изолирането на Русия обаче не е невъзможно. Ако САЩ и Европа договорят още доставки за втечнен газ и ако повече регионални тръбопроводи като този между Литва и Полша бъдат прекарани, европейците постепенно ще престанат да мислят за руснаците като за незаменимия компонент на глобалната икономика, който трябва да бъде уважаван и зачитан въпреки агресивната си политика.
Оптимистите все пак биха възразили, че когато всичко свърши, Русия може да бъде отново интегрирана в европейската система за колективна сигурност и по този начин ресурсите й да бъдат споделени със Запада. Такива твърдения са дълбоко подвеждащи по две причини. Първо, този експеримент се провали след края на студената война, когато Украйна предаде на Москва своите ядрени оръжия, а Кремъл се съгласи да уважава суверенитета й. Тридесет години по-късно руски войници маршируват в Крим и Донбас, а европейския оптимизъм се иззпари като дим. И второ: идването на Путин на власт преди 22 години възроди и изостри евразийските инстинкти на руснаците. Макар евразийската политическа култура да претендира за уникалност, в нея винаги са се борили две градивни сили – монголо-татарският централизъм и реформаторския дух на Петър I. Когато Путин дойде на власт, Западът виждаше в него модерният, прозападен политик, който е готов да направи Русия пълноценен член на европейското семейство. Надежди, които се оказаха неоправдани. Причината за това е не само Путин, но и деструктивните инстинкти в руското общество, които връчиха в ръцете на олигарсите природните ресурси на Русия. Ако това не се беше случило, Русия можеше да е една от най-развитите икономики с висок жизнен стандарт и мощна средна класа. И тогава наистина глобалната икономика не би могла да функционира без руската.
Дали Китай е в състояние да притъпи тези инстинкти и да направи Русия неделима част от своята Тянксиа? Второто е далеч по-вероятно от първото, просто защото Тянксиа оставя на китайските партньори сами да формират политическият си модел на развитие. Нещо повече, Китай няма никакъв интерес Русия да се озападни, защото това би означавало той да стане още по-уязвим. И в двата случая обаче, изборът на Москва ще последва онова, което евразийците наричат „изборът на Александър Невски“ – историческа доктрина, която твърди, че погледът на Русия винаги трябва да гледа на Изток, а не на Запад. Точно поради трябва да кажем категорично: да се твърди, че не можем да съществуваме без руската икономика, е крайно несъстоятелно.
В РЕЗЮМЕ Постепенният преход в енергийния баланс на силите в Евразия вече е започнал и след войната в Украйна стана ясно, че изолирането на Русия е напълно възможно.
