Реваншът на средната класа

Неравенството в света драстично се покачва и това ще излезе скъпо на най-богатите

17:00 | 25 февруари 2022
Обновен: 18:54 | 25 февруари 2022
Снимка: IStock
Снимка: IStock

 

От Димитър Събев


Десетте най-богати хора на планетата са удвоили състоянието си по време на ковид пандемията, докато 99% от световното население е обедняло – съобщи организацията за борба с бедността „Оксфам“. Подобна констатация може да се обобщи единствено с думите „Най-богатите стават все по-богати, а всички останали все по-бедни.“

Огласяването на проблема е нещо важно, но то няма да го накара да изчезне. Доклади като този на „Оксфам“ привличат внимание и проблясват в потока на новините – след което бързо потъват в медийния шум.

Надали и движението на „Патриотичните милионери“, които сами предлагат да бъдат обложени с допълнителен данък, за да се съберат средства за по-справедливо, екологично и хуманно световно развитие, държи разковничето на световните проблеми. Тяхната щедра оферта възбужда въображението, но логиката говори, че само пари не са достатъчни. Нужни са промени в глобалната икономическа структура, в противен случай „патриотизмът“ на милионерите бързо ще се изпари в няколко банкови сметки. Очевидно е, че със сега действащите наднационални институции като Световна търговска организация, Международен валутен фонд, както и глобалните фондови и валутни пазари, привилегированото положение на малцината е зададено по подразбиране в системата.

В същото време – най-богатите добре разбират това – икономическата поляризация не може да продължава до безкрайност. От една страна, защото така се отнема платежоспособното търсене в икономиката. От друга, защото нараства рискът от политически сътресения, и то не конюнктурни, а системни.

Ако сред хората се наложи убеждението, че действащата политико-икономическа система вече не е в състояние да осигурява приемлив стандарт на живот, а „демокрация“ е само покривало, под което алчният елит изсмуква националната икономика, богатият свят лесно може да се плъзне към състояние на граждански хаос. А дори за най-богатите индивиди не е приятно да живеят между прогресивно обедняващи и бунтуващи се съграждани.

Фактът, че драстичното задълбочаване на пропастта между бедни и най-богати не е в интерес на самите богати – обяснява голяма част от засиления изследователски интерес към въпросите на неравенството през последните години. Но традиционното им решение вече се изчерпи. Доскоро се приемаше като аксиома, че докато БВП нараства, всъщност няма значение какво се случва със сравнителното богатство. Ако всяка година получаваш малко повече от предходната ще си склонен да преглътнеш, че някои всъщност получават много повече от теб. Само че икономическият растеж вече не може да бъде същият балсам срещу неравенството. В осеммилиарден свят на екологична криза и затруднени иновации, дори ако се регистрира прираст на БВП, той няма да е точно „растеж.“ Още по-малко „развитие.“

Без растеж, без иновации, без платежоспособно търсене, потънали в дълг, със засилващи се социални търкания, в момент на повишено геостратегическо противопоставяне… Явно има защо икономиката да се нарича „мрачната наука.“ В същото време не трябва да забравяме, че никога по-рано производителните сили на човечеството не са били толкова големи, както в наши дни. Днес световната икономика може да осигури достатъчно храна, вода, енергия и подслон на всички на планетата, и дори нещо повече. Но както и в горния пример с Патриотичните милионери, въпросът не опира само до наличието на ресурси, а до принципите на функциониране на голямата система.

Нуждата да се мисли системно, а не „на парче“ за задълбочаващите се икономически неравенства изпъква и щом се поинтересуваме кои всъщност са тези десет най-богати индивиди, чието състояние е нараствало с $15 000 на секунда, докато светът е обеднявал? Оказва се, че осем от тях са натрупали състоянието си в новата виртуална икономика. А това от своя страна говори не само за значението на новите технологични компании, но и за неефективността на антимонополните мерки, прилагани спрямо тях.

Тази игра е играна и преди. В началото на XX век концентрацията на капитали в САЩ е разпозната като национален проблем и над 40 корпорации са разцепени, за да се осигури конкуренция, т.е. по-добри условия за потребителя. Дори Рокфелеровият петролен монопол „Стандард Ойл“ не успява да избегне антитръстовия закон и е разделен на 34 по-малки фирми. След решителното налагане на антимонополните мерки настъпва Златен век на просперитета в Америка. Може би днес технологичните компании трябва да преминат през същото чистилище, за да излезем от вредната спирала на поляризацията на доходите. В противен случай, усещането за несправедливост в обществото ще се сгъсти още повече.

При това днес има една голяма разлика по сравнение с началото на миналия век. Тогава подоходната структура на населението включва само две групи: малцина много богати и всички останали. Днес съществуват и остатъчни следи от „средна класа“. Средната класа беше обещанието на т.нар. капитализъм с човешко лице на зрелия XX век: прослойка от образовани хора с добра професия, доходи, спестявания и имущество. Те не са точно „капиталисти“, но се възползват от просперитета, създаван в капиталистическото общество, затова имат интерес от съхраняване на политико-икономическата система.

Според Световната база данни за неравенството (WID), средните 40% от жителите на САЩ (тоест хората между „горните“ 10% и „долните“ 50%) днес притежават само 27.8% от богатството на страната, което е спад с около осем пункта спрямо нивата в средата на 80-те години на XX век. Това, което средната класа е загубила, е преминало към най-богатия 1%. Пред 2021 г. делът на Единия процент в богатството на САЩ е вече 34.9%. И това при положение, че т.нар. Средна класа е 40 пъти по-многобройна. За „долната“ половина дори не говорим.

Далеч не винаги е било така. Всъщност, през втората половина на XX век тенденцията е точно обратната: делът на средната класа в националното богатство нараства, а на Единия процент спада. Но куп фактори – миграция на производството към дестинации с ниски разходи, автоматизация на работни места, нарастваща цена на живота и особено на качественото образование – пречупиха гръбнака на средната класа. Това, разбира се, бе свързано с огромни ръстове на корпоративните печалби, тъй като големият бизнес вече не припознава като своя задача осигуряването на добре платени и сигурни работни места в националната икономика. Ако с аутсорсинг може да се спестят няколко хиляди долара – нека. На кой му пука, че загубилият работата си няма да може да консумира, да внася данъци, да възпитава качествено попълнение в обществото.

Поляризацията на доходите е придружена от още по-вреден процес на дългово заробване, преобръщащ самия икономически режим: от производителен в рентиерски. Вместо да влагат средства в развитие на производството, компаниите инвестират в обратно изкупуване на акции и предприемат „оптимизации“, които разрушават производствения капацитет. Маркетингът вдъхва в хората аспирации за потребление, недостижимо при техните текущи доходи. Потребителският кредит помага да се задържи за известно време илюзията за „стил на живот“, но крайният резултат е дълг, т.е. несигурност, зависимост и конформизъм. Както е казано, хората с големи ипотеки нямат политически искания.

Това, което заплашва дълговечността на сегашната рентиерска система е нейната голяма ефективност. Със сега действащия модел Единият процент засилва позициите си до степен, в която средната класа е на път да се заличи съвсем. Само че дори да се загуби като подоходна група, „средната класа“ пак ще се запази като някаква културна и образователна категория. От политикономията е добре известно, че именно от обеднелите, но образовани слоеве на някогашните крепители на системата може да се родят радикални политически движения за системна промяна.

Милиардите бедни в света не са в състояние за „революция“: те са пасивни, фокусирани върху физическото си оцеляване и не познават по-добър живот, за който да воюват. Десетките милиони обеднели представители на средната класа са нещо друго. Те са запознати и със силата на организацията, и с исторически примери за успешни социални реформи. Те вече няма какво да губят – и могат да се организират, за да демонтират днешния плутократичен режим. Това е дистопичен сценарий, но той почива на напълно естествена логика: ако екосистемата не успее да ограничи с някакъв вътрешен механизъм безкрайния апетит на върховния хищник, след като погълне всички, звярът ще изяде и себе си накрая.


 

В РЕЗЮМЕ Нуждата да се мисли системно за задълбочаващите се икономически неравенства изпъква, когато се поинтересуваме кои всъщност са тези десет най-богати индивиди, чието състояние нараства с $15 000 на секунда, докато светът е обеднява