Байдъномиката се стреми да постигне икономически консенсус

Ако сте учили, практикували или писали за икономическа политика през последните няколко десетилетия, вероятно поддръжавате на определени правила за това как функционира светът: правителствата трябва да избягват дефицити, да либерализират търговията и да работят за покачване на доверието на пазарите. Данъците и социалните програми не трябва да обезкуражават работната ръка, пише в свой анализ Wall Street Journal.

Тази догма придоби световна популярност като „Вашингтонският консенсус“, а в САЩ e позната като неолиберализъм. Вторият етикет на тази икономическа идеология винаги е бил по-популярен сред нейните критици, отколкото сред привържениците й. Въпреки това чрез сливането на основите на свободния пазар на класическия либерализъм с известно преразпределение и регулиране, терминът широко описва икономическата политика на западните лидери от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър през Бил Клинтън и Тони Блеър до Джордж Буш-младши, Барак Обама и Дейвид Камерън.

Оттогава неолиберализмът загуби своята слава през епохата на бившия президент Доналд Тръмп, а сега и при тази на неговия наследник. Но докато популизмът на Тръмп никога не е бил базиран на икономиката, подходът на Байдън е за по-голямо управление, опиращо се на левите мислители в академичните среди и мозъчните тръстове в Twitter.

Техните възгледи не са унифицирани или изцяло оригинални. Те се опират силно на идеите, за първи път изказани от британеца Джон Мейнард Кейнс през 30-те години на миналия век, демократическите президентски съветници на Уолтър Хелър, Джеймс Тобин и Артър Окун през 60-те години и Лари Съмърс през изминалото десетилетие - който, по ирония на съдбата, е често определян като въплъщение на неолиберализма. Всички считат фискалната политика за критична за постигане на пълна заетост.

Така че, докато наследника на неолиберализма все още немаше сложен етикет, Байдъномиката ще трябва да изпълни тази задача. Ето някои разлики между старото и новото мислене, въпреки че не обхваща дълбочината на възгледите и в двата лагера, както и в самата администрация на Байдън.

Растеж

Стар възглед: Дефицитът е условието за подразбиране на състоянието на икономиките: търсенето на стоки, услуги, работна ръка и капитал е неограничено - предлагането им обаче е. С течение на времето икономиката има тенденция да работи с определен потенциал, т.е. пълна заетост, така че по-бързият растеж изисква повишаване на потенциала чрез увеличаване на стимулите за пазара на труда и инвестициите. Макроикономическите инструменти - паричната и фискалната политика - са необходими само на моменти за справяне с рецесията и инфлацията.

Нов възглед: Застоят е условието за подразбиране на състоянието на икономиките. Растежът се задържа не от предлагането, а от хроничната липса на търсене, призовавайки за постоянно стимулираща фискална и парична политика. Д. В. Мейсън, професор по икономика в John Jay College of Criminal Justice, чийто труд е нещо като наръчник на постнеолибералната мисъл, обясни в Twitter: „Икономиката не функционира на среден потенциал, но обикновено е (поне през последните десетилетия ) някъде доста под него". Това предполага, допълва той, че „депресията в икономиката“ е на лице почти през цялото време.

Инфлация и фискална политика

Стар възглед: Фискалната политика не трябва да тласка безработицата под нивото, което води до покачване на инфлацията, което от своя страна би принудило Федералния резерв да повиши лихвените проценти.

Нов възглед: Фискалната и паричната политика трябва да тласкат безработицата колкото се може по-ниско, тъй като ниската безработица не причинява инфлация и ако в крайна сметка се стигне дотам, това е много по-евтино от социална гледна точка в сравнение с постоянната безработица.

Дългове и дефицити

Стар възглед: Тъй като спестяванията са оскъдни, дефицитите на държавния бюджет увеличават от своя страна лихвените проценти и изтласкват частните инвестиции. Това трябва да се избягва, освен във времена на рецесии.

Нов възглед: Ниските лихвени проценти в световен мащаб показват, че спестяванията са в изобилие и търсенето е хронично слабо. Следователно дефицитите не са вредни и може да са необходими. Лари Съмърс първи обозначи тази стагнация. „Съвременната парична теория“ - която малцина икономисти, дори и отляво, подкрепят - отива по-далеч, твърдейки, че дефицитите никога не изтласкват частните инвестиции или повишават лихвените проценти.

Социални програми

Стар възглед: Социалната помощ трябва да е насочена към онези, които се нуждаят най-много от нея, защото парите са оскъдни. Помощта трябва да насърчава пазара на труда, защото това повишава брутния вътрешен продукт и придава достойнство. По този начин осигуровките при безработица са по-ефективни, отколкото отстъпките, като подкрепата за бедните трябва да бъде свързана с трудоспособността им.

Нов възглед: Тъй като парите не са оскъдни - (вижте по-горе) - помощта може и трябва да бъде универсална, за да не пропадне никой между пукнатините. БВП и платената работа са надценени, тъй като голяма част от това, което прави живота полезен, като например предоставянето на грижи, се генерира извън пазара. Това е обосновката зад универсалния основен доход и до известна степен разширения данъчен кредит на Байдън.

Пазари и стимули

Стар възглед: Високите данъчни ставки върху доходите и печалбите обезкуражават работата и инвестициите, докато високите минимални заплати намаляват заетостта за нискоквалифицираните. Пазарните механизми могат да постигнат социални цели като по-ниски емисии на парникови газове значително по-евтино от фиатните регулации.

Нов възглед: Монополната власт и бариерите за навлизане на пазара са всеобхватни, позволявайки на богатите и корпорациите да трупат много повече богатства и печалби - и да плащат на служителите си по-малко - отколкото един наистина конкурентен пазар би позволил. По-високите данъчни ставки имат малък ефект върху стимулите, а по-високите минимални заплати нямат ефект върху заетостта. Пазарните механизми като въглеродни такси поддържат съществуващото неравенство.

Байдъномиката отчасти отразява наблюдението на икономистите през последните 20 години: държавният дълг нарасна рязко, докато лихвените проценти спаднаха, а безработицата удари исторически минимуми, без да отприщи инфлацията. Ново изследване гласи, че политики като минимални заплати и намаляване на данъците влияят върху поведението много по-малко, отколкото прогнозират учебниците.

Но Байдъномиката е по-скоро политическо движение, отколкото школа на икономическата мисъл. Демократическата база в САЩ се премести наляво, подсилена от неравенството, изменението на климата и пандемията, както и благодарение на Тръмп и изместването на Републиканската партия вдясно. Сега тази лява база се стреми чрез Байдън да прекрои икономиката и обществото за години напред.

Проблемът с икономическите политики, подчинени на политическите предписания, е, че те не подлежат на ограничаващ принцип: ако стимули на стойност от 3 трилиона долара са приемливи, защо не и 6 трилиона долара? Ако минималната заплата от 15 долара не вреди, защо тя да не бъде 30 долара?

Байдън засега може да игнорира ограничителните принципи по една основна причина: лихвените проценти са близо до нулата. Всъщност гуверньорът на Фед Джером Пауъл е най-важният играч в Байдъномиката. Но ниските нива и спокойното отношение на Фед към инфлацията са плод на днешните обстоятелства, а не постоянни нови характеристики на икономиката. Колкото по-дълго Байдъномиката продължава да функционира, сякаш ограниченията не съществуват, толкова по-вероятно в един момент тя да се спъне в тях.