„Да забогатееш е славно“: как Дън Сяопин постави Китай на пътя да управлява света

Дън Сяопин може да претендира, че е най-значимият политически лидер през втората част на 20-ти век и този, чието наследство продължава да се разширява. Ако не беше силата на личността на Дън и неговата готовност да поеме политически рискове, Китай нямаше да започне през 1978 г. ускорен процес на икономическо развитие.

Ако китайската икономика не беше постигнала зашеметяващи темпове на икономически растеж от средно 10% годишно през десетилетията след политическото възраждане на Дън през 1977 г., светът щеше да бъде съвсем различно място.

С други думи, един мъж с минимални размери - той е бил едва 1,5 метра - е оказал огромно влияние върху световната икономическа история, пише Тони Уокър за The Conversation.

Роден в земевладелско семейство в провинция Съчуан през 1904 г., Дън постепенно се издига в китайската комунистическа йерархия като отдаден марксист-ленинист и твърд полеви командир и политически комисар.

Мао Дзедун може да е надделял в кървава революционна война срещу националистите, но неговото едновремешно протеже подтикна държавата, съдържаща една четвърт от световното население, към нова ера.

Историята ще бъде много по-благосклонна към Дън, отколкото към Мао, който донесе огромна скръб на страната си със силно разрушителни политически кампании, завършили с Културната революция от 1966 г. до 1976 г. 

Самият Ден е жертва на тези кампании. Той е прогонен от китайското ръководство в началото на Културната революция, докато не е реабилитиран през 1973 г. от неговия покровител, тогавашният премиер Джоу Енлай. Той е изгонен за втори път след смъртта на Джоу през 1976 г.

Смъртта на Мао малко след Джоу и ареста на маоистките последователи, известни като „Бандата на четирима“, позволява на Дън да се утвърди в поредица от зашеметяващи политически маневри в години на революционни сътресения.

Дън е без съмнение авторитарна фигура, която вярва в абсолютната власт на китайската комунистическа партия. Наследството му ще бъде опетнено завинаги от неговото разрешение за употребата на сила срещу продемократичните демонстранти на площад Тянанмън през 1989 г. Смята се, че има стотици загинали, а много други са хвърлени в затвора.

Без да се оправдават ексцесиите от репресиите на Тянанмън, съвкупността от приноса на Дън за прехода на страната му от икономически изостанала към модерна суперсила не може да бъде надценена.

Постиженията на Дън са твърде много, за да се изброят тук, но три дати се открояват в усилията му да насочи страната си по пътя, както той се изрази, на „реформа и отваряне“.

Фактът, че той използва и двете думи - реформа и отваряне - обобщава подхода му за изваждане на страната от революционното й минало, за да очертае друг курс. 

Тези дати са:

1978: Авторитетът на Дън се проявява на Третия пленум на 11-ия Централен комитет на Китайската комунистическа партия.

В съвременната китайска история това събитие се разглежда като отправна точка за масивните промени, които ще отворят китайската икономика и ще демонтират „бамбуковата завеса“, която я пазеше от външния свят.

1980: В реч, чиято важност понякога се губи в историческите спорове, Дън излага „Великите задачи“ пред Китай през последните две десетилетия на 20 век и след това.

Сред тези задачи е четирикратното нарастване на брутния национален продукт до 2000 г., стремеж, който първоначално е посрещнат с насмешка. В рамките на инициираните от Дън реформи, които включват де-колективизацията на селското стопанство и развихрянето на предприемаческа бизнес класа, Китай постигна тази цел с галоп.

1992: Дън, тогава 90-годишен и в лошо здраве, предприема инспекционна обиколка, чрез която той рестартира процеса на реформа, изпаднал в застой след Тянанмън.

Последствията от клането включват прочистването на реформаторския лидер Жао Зиянг, който по това време е генерален секретар на комунистическата партия и бивш премиер. Дън избира да не защитава протежето си.

Тази обиколка е най-трайният му принос за нарастващата мощ и влияние на Китай.

Във всичко това е важно да се помни, че през 1978 г. икономиката на Китай е приблизително със същия размер като тази на Италия. През 2021 г. китайската икономика на база номинален БВП е втората по големина в света след САЩ и трябва да надмине САЩ през следващите няколко години. В същото време Китай извади 800 милиона души над прага на бедността. Никога преди в човешката история не сме виждали нещо подобно.

Разбира се, Дън не постигна всичко това сам, но е бил готов да възприеме онова, което Мао се опитва да потисне в желание да запази контрол над партията и страната. Това е необикновената енергия и предприемачески дух на китайския народ. 

Различните лозунги на Дън, като „да забогатееш е славно“ уловят момента и наистина помогат да се разгърне пълният потенциал на китайския народ.

Това не означава, че наследството на Дън няма да бъде преразгледано или че нарастващата мощ и влияние на Китай ще продължат да се развиват без пречки.

Продължаващата икономическа трансформация на страната прилича на опасен акробатски номер, като ръководството на Китай се стреми да запази курса си в свят, който се променя, докато американската мощ отстъпва. Китайската икономика далеч не е достигнала плато, в което потребителското търсене осигурява буфер срещу възходи и спадове на своите експортни пазари. Това са предизвикателни времена за ръководството в Пекин.

Самият Дън може би нямаше да е съгласен и с появата на култ към личността около лидера Си Дзинпин. В речта си „Велики задачи“ от 1980 г. Дън предупреждава срещу това развитие.

Това се ражда от собствения му опит в ръцете на тираничния Мао. В тази реч Дън подчертава колективното лидерство и идеята, че необузданата власт корумпира.

Това, което със сигурност е оставено на заден ход, е съветът на Дън, че Китай трябва да „държи ниско ниво“ или „да си дава време“ с нарастването на неговата мощ и влияние. Използването на тази фраза през годините се тълкува по различен начин или като предупреждение от Дън, че Китай трябва да избягва прекомерни демонстрации на сила, или като хитрост, при която Пекин крадешком натрупва власт, без да я прави твърде очевидна.

Под марката на китайския национализъм на Си този подход е отхвърлен. Това може да е било неизбежно, тъй като Китай става по-могъщ, но поне е спорно дали един проницателен Дън Сяопин би подкрепил подход, който рискува да отблъсне голяма част от останалия свят. 

Анализът е публикуван за пръв път в The Conversation.

Тони Уокър е изследовател в университета "Ла Троуб" в Мелбърн. Той е колумнист за The Age и The Sydney Morning Herald. Той е двоен носител на наградата "Уокли" за коментари и носител на наградата "Пол Лайнеъм" за отлични постижения в журналистиката на Press Gallery. Той е бивш чуждестранен кореспондент на Fairfax и Financial Times в Китай, Близкия изток и Северна Америка.