От известно време всеки опит на български политик да повдигне темата за скорошно присъединяване към еврозоната на България обикновено се посреща от европейските политици с аргумента, че още е рано. Рано е, казват тези политици, защото България, макар и да изпълнява номиналните критерии за членство, трябва да направи още усилия за постигане на т.нар. „реална конвергенция”.
Тази популярна опорна точка за реалната конвергенция или сближаване на доходите към средноевропейските нива като че ли се появи в последните 2-3 години след като в няколко последователни периода страната успя да постигне Маастрихтските критерии за членство, се посочва в анализ на Института за пазарна икономика (ИПИ).
Паралелно с това, крахът на КТБ от 2014 показа, че членство в еврозоната и в изграждания в нея банков съюз с общ надзор над европейските банки никак не е лоша идея. Така адвокатите за започване на процес на присъединяване към еврозоната се умножиха последните години и към тях се присъединиха както политици от повечето партии, така и експерти, представители на работодатели и синдикати, преподаватели и др.
Последвалата дипломатическа офанзива този път бе посрещната от представители на Европейската комисия, ЕЦБ и други европейски институции с аргумента, че реалната конвергенция на българската икономика към тази на страните в еврозоната все още не се е случила и трябва да почакаме.
Тук е мястото да се каже, че такъв критерий като реална конвергенция няма нито за еврозоната, нито за т.нар. чакалня за еврозоната – Валутно-курсов механизъм 2 (ERM II); съответно няма и числови прагове за някакви показатели, които се очаква да се постигнат. Всъщност формални критерии за ERM II изобщо няма и решението за допускане на една страна до валутнокурсовия механизъм е най-вече политическо, със задължителната благословия на ЕЦБ.
Предвид това, „изискването” за постигане на реална конвергенция е всъщност нещо като евфемизъм на отговор от типа „ще видим, ама по-скоро в момента политически няма нужното съгласие”. Макар и да няма официална дефиниция на „реална конвергенция”, на икономически жаргон този термин обикновено се приравнява с БВП на глава от населението в стандарт на покупателна способност (СПС). Т.е. това е мярка за благосъстоянието и доходите в една икономика, като доходите се разглеждат като възможност за потребление. Стандартът на покупателна способност пък дава възможност за международни сравнения на тези доходи, като с едно евро в ППС можеш да си купиш едни и същи стоки и услуги във всички страни от ЕС.
Въпреки това нека за момент да приемем, че има някъде неформален критерий за започване на процедура за присъединяване към еврозоната, който се казва „реално сближаване”. Нека след това да видим как са стояли спрямо този „критерий” страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в момента, в който са били допуснати в чакалнята на еврозоната и така са започнали процеса по присъединяване.
Страните от ЦИЕ, които се присъединиха към еврозоната в последните няколко години, бяха допуснати до чакалнята в периода 2004-2005 г. без изключение (виж таблицата по-долу).
Ако изключим Малта и Кипър, тъй като те са с много различни икономики от тези в бившите социалистически държави от ЦИЕ, то се вижда от втората таблица, че БВП на глава от населението (в СПС) в Естония, Латвия, Литва, Словакия и Словения към момента на тяхното присъединяване е бил сходен с настоящия му размер за България (като % от средното за ЕС). Единствено Словения се характеризира с осезаемо по-висок БВП/глава от населението към момента на присъединяването си към валутнокурсовия механизъм, но нейната икономика също е много различна от тази на повечето други бивши социалистически републики.
Предвид това, че Литва и Естония се присъединяват към ERM II през май и юни 2004 г., към онзи момент най-вероятно са били налични данни за БВП/глава в СПС за 2002 или в най-добрия случай - някакви предварителни данни за 2003 г. По тях, доходите в Литва са били на 42% (2002) или 47% (2003) от средното за ЕС, а тези в Естония – на 47% (2002) или 51% от БВП. Сходна е и ситуацията с другата балтийска република, Латвия, която е допусната в ERM II през 2005 г. Предходните две години преди включването ѝ в ERM II нейният БВП/глава е бил съответно 43 и 46% от ЕС-28. В Словакия БВП на глава в СПС бил 56-57% в двете години преди присъединяване към ERM II.
За сравнение, БВП на глава от населението в България (в СПС) по последни данни (за 2016) е 49% от ЕС-28. Вероятно през 2017 г. е успяло да прехвърли и границата от 50% предвид добрия растеж на икономиката, който изпреварва с около 2 пъти средния за ЕС. Оказва се, че в момента България по „критерия” за реална конвергенция дори стои по-добре от част от страните, присъединили се към ERM II и еврозоната в последните 15 години. Литва и Латвия са били в по-лоша от нас позиция по този критерий в момента си на присъединяване, а Естония е била в сходна ситуация като България. Единствено Словакия е била с по-високи доходи (56-57% от ЕС-28=100), но дори и тук разликите с България не са кой знае какви. Разбира се, до момента си на приемане на еврото (Естония – 2011, Латвия – 2014, Литва – 2015) БВП/глава в СПС за тези страни нараства чувствително, с между 15 и 25 пункта от ЕС-28=100. Въпросът тук обаче е за стойността на доходите в момента на допускане до ERM II и само този въпрос трябва да има значение за третирането на България и заявените ѝ амбиции да бъде допусната до валутнокурсовия механизъм.
Ако трябва да обобщим, дори и да имаше (неофициален) критерий за реално сближаване на доходите към средните стойности в ЕС, то България вече би трябвало да го е изпълнила. Това се вижда ясно от решението за допускането на балтийските страни до ERM II с по-ниски или сходни на сегашните нива на доходите в България. Другото възможно обяснение навлиза в полето на политическото лицемерие и използването на евфемизми, зад които европейските политици (като повечето политици) обичайно се крият. Кое от двете обяснения е меродавно ще разберем съвсем скоро, ако българският министър на финансите изпълни обещанието си и подаде документи за стартиране на процедура по приемане на еврото до юни месец тази година.