Как ще оцелее демокрацията в този все по-инфарктен свят

Ето една голяма идея в психологията, която се отнася и за дипломацията и геополитиката. Това е прозрението, че най-токсичните взаимоотношения не са недвусмислено негативните, които имаме с нашите врагове. Вместо това това те са амбивалентните ни отношения с враговете, които могат непредсказуемо да преминават от слънчево към мрачно и обратно, причинявайки повече стрес, отколкото обикновената омраза. В международните отношения такива врагове се наричат съюзници.

САЩ имат много видове "съюзници". Те включват 52 формални - тези, към които САЩ са задължени по силата на договор да се защитават, ако бъдат нападнати, и обратното. Объркващо е обаче, че етикетът може да се отнася и за големия и нарастващ клуб от държави, които е по-добре да се наричат "квазисъюзници" - Израел и Тайван са видни примери. Това са приятели, които си сътрудничат със САЩ за геополитически цели, но нямат гаранции за взаимна отбрана. Други държави са просто партньори или, както оптимистично ги нарича един американски дипломат, "нововъзникващи партньори". Следователно, що се отнася до ангажиментите, отношенията на Америка стават все по-разкрепостени и варират по статут от полигамен брак до мимолетна далавера.

Някои стратези във Вашингтон смятат, че това е спешен проблем, тъй като заплашва да въвлече САЩ, които и без това са твърде разтегнати, във все повече глобални конфликти. Други, сред които са и стратезите в администрацията на президента Джо Байдън, смятат, че подобна "променлива геометрия" на съюзите и партньорствата е единственото нещо, което може да запази американското лидерство и следователно и частица от световния ред.

През следващата година този дебат ще се разрази, ако Байдън наистина се изправи срещу Доналд Тръмп на президентските избори. Последният, ако получи половин шанс през втория си мандат, ще прекрати почти всички ангажименти към съюзниците на Америка и ще избере дипломатическия еквивалент на еднодневните връзки. 

Сблъсъкът на тези двама кандидати е последният кръг от дългогодишния американски дебат между интернационализма и изолационизма или, както често се наричат понятията в днешно време, ангажираността и сдържаността. И двете страни в този спор имат добри аргументи, но и двете трябва да се справят с една неприятна реалност. Тя е, че САЩ няма да вземат тези стратегически решения сами. Американските съюзи не само често са двусмислени. Всяка отделна връзка, колкото и близка да звучи в преамбюла на договора си, също е изпълнена с напрежение по свой собствен начин. За да могат САЩ да продължат да бъдат водещи, американците трябва да се научат да понасят двусмислието и всички съпътстващи го напрежения.

***

Помислете за Турция. Тя е един от 31-те членове на НАТО, ръководения от САЩ трансатлантически съюз, който от 1949 г. насам възпира Кремъл. В продължение на десетилетия Анкара беше един от най-важните партньори на Вашингтон, не само защото беше мостът на Запада към Азия и мюсюлманския свят, но и защото изглеждаше надеждна. Ето защо САЩ разположиха някои от ядрените си бойни глави във военновъздушна база в Турция - чест, която Вашингтон оказва само на четири други съюзници от НАТО. 

През последното десетилетие обаче Турция под ръководството на президента Реджеп Тайип Ердоган пое по проблематичен път. Ердоган не се стреми към прозападния Кемал Ататюрк, а към някогашните неоосмански султани. Той мрази хегемонията на САЩ и иска Турция да бъде велика сила. Той отчасти обвинява Вашингтон за опита за преврат срещу него през 2016 г. 

През 2019 г. Ердоган дори закупи руска система за противовъздушна отбрана, което е абсолютно недопустимо за съюзниците от НАТО. След нахлуването на Русия в Украйна той се позиционира като посредник между Запада и Кремъл. Макар да оказва известна помощ на Украйна, Турция също така увеличи търговията си с Русия, пренебрегвайки западните санкции, и планира да се превърне в хъб за руски природен газ. 

Ердоган също така си сътрудничи с Русия и Иран в сирийския конфликт, което постави Турция на страната, противопоставяща се на САЩ. И Вашингтон, и Анкара разглеждат Кюрдската работническа партия като терористична организация. Но Ердоган гледа по този начин на всички етнически кюрдски милиции, включително на Сирийските демократични сили, които се сражават заедно със САЩ за разгрома на "Ислямска държава" в Сирия. През октомври американски изтребител трябваше да свали турски дрон в Сирия, който се приближи опасно близо до американските сили. Приятел? Неприятел? Враг? 

Разочарованието на Ердоган от определението за тероризъм на неговите съюзници е и посочената от него причина да блокира възможността Швеция да стане 32-рия член на НАТО, въпреки че Стокхолм би направил целия алианс по-силен. В действителност Ердоган иска да изнудва САЩ да продадат на Турция изтребители F-16. Конгресът, разбираемо, не е ентусиазиран. Но Байдън разбира, че Ердоган на практика държи шведското присъединяване като откуп за американска оръжейна сделка. Решението трябва да бъде взето скоро.

Положението става още по-лошо. САЩ и повечето им съюзници определят "Хамас", която така садистично нападна Израел на 7 октомври, като терористична организация. Но Турция, която поддържа финансови и други връзки с групировката, не го прави. "Хамас" не е терористична организация", заяви Ердоган в края на октомври. "Тя е освободителна и муджахидинска група, която се опитва да защити земята си." 

Кому са нужни врагове, когато има такива съюзници?

***

Класическият американски отговор на двусмислието в чужбина беше да се избягват изобщо чуждестранните заплитания. 

Тонът е зададен от Джордж Вашингтон. През 1793 г. той се отказа от първия американски договор за взаимна отбрана. Съюзник беше Франция, съюзническа република, която неотдавна беше застанала заедно с Америка срещу нейните врагове, а сега се намираше във война с една монархия - Великобритания. Но вместо да помогнат, САЩ остават неутрални и дискретно разтрогват договора няколко години по-късно. Джеймс Мадисън, друг баща-основател, нарече този епизод акт на "позорно коварство".

Нито Вашингтон, нито повечето американци обаче не проявиха особени угризения. В прощалната си реч първият президент предупреждава нацията "да се пази от постоянни съюзи с която и да е част от чуждия свят". И нацията се вслуша. САЩ не влизат в друг официален съюз до края на Втората световна война.

Но тогава вече - с хъс. Разрушенията от войната накараха американците да осъзнаят, че изолационизмът вече не е опция за най-могъщата нация в света. Вашингтон прегърна нов и двупартиен консенсус в полза на либералния интернационализъм, който "съчетаваше интереси и идеали, сила и партньорство", както го описва авторът Чарлз Купчан. Утвърди се схващането, че САЩ, като най-силната държава на планетата, трябва да се превърнат в хегемон на свободния свят, за да възстановят и поддържат реда. 

Затова, за да задоволят идеалите си за партньорство, САЩ изграждат многостранните институции, които все още свързваме със следвоенния свят. Те варират от Организацията на обединените нации и нейните многобройни агенции до Международния валутен фонд, Световната банка и днешната Световна търговска организация. 

Междувременно, за да отговори на изискванията за твърда сила, САЩ сключиха няколко пакта за взаимна отбрана, предназначени да възпрат противници като Съветския съюз тогава или комунистически Китай днес. Златният стандарт сред тези коалиции си остава НАТО, като се надяваме скоро да бъде включена и Швеция. (За да се намалят до минимум щетите от забавянето на Ердоган, Стокхолм и Вашингтон току-що подписаха двустранно споразумение за отбрана). Друг пакт, Договорът от Рио от 1947 г., трябваше да бъде еквивалент на НАТО в Западното полукълбо, но с годините загуби доверието си. САЩ също така имат двустранни отбранителни съюзи с Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Южна Корея и Япония.

И тогава става объркващо. Осемнадесет държави имат така наречения "статут на основен съюзник извън НАТО". Те варират от Аржентина и Колумбия до Бахрейн, Катар, Пакистан и Тайланд. Израел, най-големият получател на американска помощ през годините, също е в тази група. Въпреки че повечето от тези партньори получават привилегирован достъп до американски пари, обучение и оръжия - включително такива деликатни боеприпаси като обеднен уран - те нямат никакви гаранции за сигурност. Така че САЩ всъщност не са задължени да се бият за тях. 

Още по-объркващо е, че САЩ имат и партньорства, които са неявни, но стратегически не по-малко важни. Най-забележителното от тях е връзката на Америка с Тайван - демократична държава, която САЩ технически дори не признават като държава, но се грижат за нея, тъй като континентален Китай става все по-застрашителен. В този случай "стратегическата двусмисленост" е дори явна и умишлена.

Очевидно е, че външните заплетени отношения на Америка са станали достатъчно многобройни и сложни, за да накарат Джордж Вашингтон да се обърне в гроба си. Джон Куинси Адамс, друг бивш президент, веднъж обяви, че САЩ "не ходят в чужбина, за да търсят чудовища, които да унищожат". В наши дни изглежда, че няма чудовище, което рано или късно да не се появи в списъка със задачи в Овалния кабинет. 

***

Затова, като се започне от злополучните войни на Америка в Ирак и Афганистан, консенсусът във Вашингтон относно необходимостта от хегемония на САЩ стана крехък. Като президент Барак Обама говореше за "изграждане на нация у дома", а не в чужбина, и предвиждаше "завъртане" на американските военни и дипломатически усилия от Европа и Близкия изток към Азия, където единствената светска заплаха за американската мощ се очертаваше в лицето на Китай. Междувременно учени като Стивън Вертхайм, понастоящем в Фондацията за международен мир "Карнеги", започнаха да твърдят, че САЩ рискуват да се пренапрегнат и трябва избирателно да се оттеглят от външните си обвързаности. 

Проблемът с оттеглянето обаче отново е в досадните съюзници. Да вземем Германия. На теория няма по-силна връзка. След Втората световна война американците са тези, които върнаха Западна Германия в демократичното и капиталистическо лоно на Запада, които защитиха страната по време на Студената война и след това настояха за нейното обединение. След края на Студената война от богатите и благодарни германци очевидно се очакваше да споделят тежестта на защитата на Запада. 

Но те не го направиха. В продължение на десетилетия германците на практика се демилитаризираха, с наивния разказ, че твърдата сила принадлежи на миналото и че Русия вече е търговски партньор, а не стратегическа заплаха. Година след година Германия, най-голямата икономика в Европа, харчеше много по-малко от 2% от БВП, които всички членове на НАТО се ангажираха от 2006 г. насам да отделят за армиите си. На практика Германия се възползваше от възможността за безвъзмездно ползване на средства. И тъй като съюзници като Германия не се активизираха, САЩ не можаха да се отдръпнат.

Следващите американски президенти преди 2017 г. изразиха недоволството си от Берлин, но го направиха учтиво и дипломатично, както подобава на съюзници и приятели. Дори и да разговаряха обаче, администрацията на Обама подслушваше телефонните разговори на канцлера Ангела Меркел. Наистина двусмислено.

И тогава Тръмп влезе в Белия дом. Той се втурна в мозъчния дебат в САЩ между ангажираност и сдържаност като пияно момче, което нахлува на симпозиум между Цицерон и Катон и го бърка с тога парти. Изведнъж пълният американски изолационизъм се завърна, и то в най-грубата си форма досега, съчетан с надменен национализъм и циничен транзакционализъм. 

Тръмп демонстрира открито пренебрежение към конкретни съюзници като Меркел и Германия, както и към цели съюзи като НАТО, от които заплаши да се оттегли. Във Вашингтон широко се приема, че при втори мандат той може да направи точно това. Едновременно с това Тръмп ухажваше противниците на Америка, и по-специално автократичните силни мъже като руския президент Владимир Путин. 

Изглеждаше, че хегемонията на САЩ ще приключи не постепенно, а внезапно, за да бъде заменена от анархия и сфери на влияние, разпределени между великите сили за сметка на малките държави. И това все още може да се случи, ако Тръмп се върне на власт през 2025 г. Тази перспектива е главната причина, поради която Путин засега е решил да не засилва нападението си срещу Украйна, а да се държи настрана и да изчака американските избори. 

***

Байдън влезе в Овалния кабинет с целия този багаж. Кариерата и биографията му го превръщат в интернационалист - в продължение на десетилетия той посещава Мюнхенската конференция по сигурността, Мека за стратезите. "Америка се завръща", заяви той на форума през 2021 г.

Но той беше и вицепрезидент в администрацията на Обама, наясно с прекомерната натовареност на Америка и по-специално с необходимостта да се изтегли от Афганистан. Той го направи, но в катастрофален хаос. Планът след този провал беше да се върне към политиката на Обама за постепенно отклоняване от Европа, Африка и Близкия изток и насочване към Азия.

Светът не позволи това. Миналата година Путин нахлу в Украйна с надеждата да подчини една независима държава и член на ООН, чиято сигурност и Русия, и САЩ, заедно с Обединеното кралство, бяха гарантирали през 1994 г. Руски наемници проникнаха и в африканския регион Сахел, дестабилизиран от поредица от преврати. И тогава "Хамас", спонсориран от мулите в Техеран, запали Близкия изток. 

Изведнъж САЩ отново са принудени да гасят повече пожари, отколкото разполагат с маркучи, точно когато Конгресът, в който една част от Републиканската партия се превърна в МАГА-изолационист, заплашва да спре водата. С наближаването на края на 2023 г. необходимостта от ангажираност на САЩ е по-ясна от всякога. Но също така и доказателствата за нейното пренапрежение. Вертхайм от фондация "Карнеги" смята, че намаляването на ангажираността остава въпрос на време и начин, а не на това дали.

И това ни връща към съюзите. Единствената страна, която може да поддържа дори подобие на световен ред, са САЩ. И за тази цел Америка трябва да бъде навсякъде. Но тя не може, защото не разполага с необходимите ресурси. Затова стратегическият отговор, казва един високопоставен дипломат, е "да бъдем навсякъде чрез посредници". Оттук и разчитането на променливата геометрия, което просто означава, че САЩ идентифицират проблем - да речем, сдържането на Китай - и след това събират партньори в нови и променящи се съюзи според нуждите. 

Понякога това са съществуващи многостранни институции. Миналата година например САЩ постигнаха неясна, но важна външнополитическа победа, когато американец беше избран за ръководител на Международния съюз по далекосъобщения, агенция на ООН, наследявайки китайския генерален секретар и изпреварвайки руския кандидат. Русия и Китай отдавна искат да наложат собствените си идеи за управление на интернет, което сега ITU може да попречи.

В повечето случаи обаче САЩ ще утвърждават стари съюзи, като НАТО, или ще създават нови квазисъюзи или партньорства. Техните акроними и съкращения представляват истинска азбучна супа. Неофициалната четворка от САЩ, Австралия, Индия и Япония се нарича "Четворка". Друга тройка, съставена от САЩ, Великобритания и Австралия, се нарича AUKUS. Друга четворка обединява САЩ, Обединените арабски емирства, Израел и Индия и се нарича I2U2.

Нито една от тези нови коалиции няма да се превърне в поредната НАТО с мускетарската логика на известния член 5, който на практика гласи: всички за един и един за всички. Това води до опасност от "морален риск", тъй като партньорите на Америка могат да се въздържат от военни разходи или да поемат геополитически риск с фалшивата увереност, че САЩ ще ги подкрепят. И все пак тези партньорства, като проектират американската мощ надалеч и на широко, могат да запазят света относително свободен и мирен - и извън авторитарните хватки на Китай, Русия, Иран или Северна Корея. 

Тази голяма стратегия на САЩ очевидно повишава значението на всички онези "нововъзникващи партньори" в Азия, Африка и Южна Америка, често наричани Глобален юг. Но сега те са ухажвани от САЩ, Китай и Русия с инфраструктурни проекти и др. В ООН и на други места, което не е изненадващо, те предпочитат засега да останат необвързани между Запада и Изтока. Така че, ако си мислите, че отношенията между САЩ и Турция или САЩ и Германия са били двусмислени, просто изчакайте това, което предстои.

***

Един от примерите е Саудитска Арабия. Току-що встъпил в длъжност, Байдън възнамеряваше да превърне нейния престолонаследник и фактически владетел Мохамед бин Салман в международен парий заради ролята му, според американското разузнаване, в поръчването на бруталното убийство и разчленяване на саудитския журналист Джамал Кашоги. Но не след дълго геополитиката накара Байдън първо да поздрави, а след това да се ръкува с MBS, както е известен принцът. 

Вашингтон, както се случи, сега гледа на Рияд като на крайъгълен камък в плана за нормализиране на Израел в Близкия изток и държане на Иран настрана, така че САЩ най-накрая да се оттеглят и да се насочат към Азия. Преди октомврийските атаки на "Хамас" се работеше по сделка, според която САЩ щяха да гарантират сигурността на Саудитска Арабия в замяна на това саудитците да сключат официален мир с Израел. Дори след 7 октомври това споразумение все още не е мъртво. Но Байдън ще има нужда от дебела кожа, за да успеят тези преговори. 

Следва Индия. Това е най-многолюдната държава в света, най-голямата демокрация, потенциален лидер на Глобалния юг, епоним на цял океан и съперник на Китай в Азия. Това я определя като един от най-желаните съюзници на Вашингтон и обяснява членството ѝ в Четворката и I2U2. 

И все пак Индия под ръководството на министър-председателя Нарендра Моди все по-малко прилича на демокрация и все повече на поредния хипернационалистически и квазитеократичен силов режим. Моди, от своя страна, не показва никакви признаци, че се чувства "обвързан" със САЩ, позирайки за групови снимки също толкова весело на срещите на върха на (западната) Група на 7-те, която включва САЩ, както и на (антизападната) БРИКС, която включва Русия и Китай. 

А сега и това: Федералните прокурори в Ню Йорк обвиниха индийски гражданин, че е бил нает от индийски правителствен служител да убие гражданин на САЩ, който подкрепя независимостта на сикхите в Пенджаб. Това убийство е било осуетено. Но то последва успешното убийство на друг сикхски сепаратист в Канада. 

Байдън повдигна този въпрос пред Моди, когато се срещнаха на срещата на върха наскоро. Но изглежда, че от разговора не е произлязло почти нищо, освен неловкост - и вероятно повишено кръвно налягане в резултат на реакцията "борба или бягство" на парасимпатиковата нервна система.

Това, както се оказва, е един от медицинските симптоми на амбивалентните отношения в личния ни живот, винаги когато не сме сигурни дали в крайна сметка ще се прегърнем или ще се заколим. САЩ трябва да свикнат с това чувство, защото то ще бъде стандартното състояние на дипломацията им в бъдещия свят, независимо кой е в Овалния кабинет. Наречете го страничните ефекти на хегемонията.