От Украйна до Китай и Пакистан - нациите се раждат чрез пожара на своите трагедии

Националните разкази могат както да разделят, така и да обединяват държавите. 

Украинският президент Володимир Зеленски е, освен всичко друго, и един от най-талантливите разказвачи в света. И казвам това в най-добрия смисъл.

Произхождащ от еврейско семейство и с майчин език руски, той знае както никой друг, че украинската идентичност е трудна и в процес на развитие. Но същото важи и за други националности - за всички останали, както ще докажа в този очерк. Оказва се, че националният характер в крайна сметка не се основава нито на етническата принадлежност, нито на езика, а на разказа. Зеленски разбира това.

Според Зеленски геноцидното нападение на Владимир Путин над Украйна всъщност ускорява процеса на изграждане на украинската нация. Този резултат, разбира се, е точно обратното на това, което руският президент е възнамерявал да постигне. В разказа на Путин Украйна изобщо не е нация, а само погранична област (етимологичният произход на думата "Украйна") на Велика Русия, чиито жители са се объркали в своята идентичност.

Вместо това силната история, към която се обединяват Зеленски и украинците, е тази за националното възраждане.

В този разказ украинците са страдали в продължение на векове в рамките на чужди империи - Полско-литовска, Австро-Унгарска, Руска, Съветска. Понякога - както по време на политиката на Сталин за умишлено масово гладуване, Голодомор - те дори са били близо до изчезване. През 1991 г. те отново се появяват като независима държава. Но те все още не са напълно оформени като нация.

Последвалият период е на постепенна еманципация. Това беше едновременно постепенно освобождаване от Кремъл, прегръщане на демократичния Запад и Европейския съюз и утвърждаване на украинската уникалност. Така украинците спонтанно се вдигнаха, за да изгонят корумпирания бандит Виктор Янукович, спонсориран от Москва, в Оранжевата революция през 2004 г., а почти десетилетие по-късно - в проевропейското въстание Евромайдан, станало известно като Революция на достойнството. 

Този преврат провокира Путин към анексирането на Крим и проникването в Донбас през 2014 г., а миналата година го накара да нападне цяла Украйна, включително лично Зеленски. Но украинският президент не избяга. Той беше "тут" - тук - както каза девет пъти в първото от многото си вдъхновяващи видеопослания след инвазията. И украинците бяха "тут" заедно с него. 

"Всички ние се променихме", каза Зеленски на своите сънародници в Деня на независимостта през 2022 г., на 182-ия ден от войната. Всеки от нас "се роди отново. Като човек, личност, гражданин, патриот, просто като украинец". От древните корени в Киевска Рус на 24 февруари 2022 г. в 4 ч. сутринта се е появила нова нация, каза Зеленски: "Не се роди, а се прероди".

****

Подобни разкази за възраждане, често в контекста на войни за независимост, са един от архетипите на изграждането на нацията. Както и в други бивши колонии, от Африка до Азия и Южна Америка, те повтарят библейски модел: Някога ние - нашите предшественици - сме живели в девствено състояние на общностна чистота и блаженство. След това сме изгубили невинността си - или заради чужди завоеватели, или заради вътрешен грях, или и заради двете. Но в крайна сметка си възвърнахме благодеянието и това изкупление ни утвърди като нацията, която сме.

Този троп на прераждането може да приеме и други форми. Следвоенна Западна Германия се спря на разказа за изкуплението. Ние, германците, според този сюжет, сме извършили най-страшните злини в историята по време на Холокоста. Но след това приехме вината си и изградихме нова идентичност, основана на това да бъдем демократични, толерантни, мирни и добросъседски. Това стана официално, когато на 40-ата годишнина от поражението на Германия във Втората световна война тогавашният ѝ президент - Рихард фон Вайцзекер, който някога е защитавал собствения си баща на Нюрнбергския процес - преосмисли този "нулев час" на германския крах като "ден на освобождението". 

Съществуват и други видове национални разкази, които понякога се конкурират. Когато не бъдат разрешени, те могат да подкопаят, вместо да укрепят националната идентичност и съгласуваност. 

Доминиращата версия на американската изключителност например отдавна се позовава под една или друга форма на образа на Сияен град на хълм, както се изразява Роналд Рейгън през 1980 г. Той заимства тази фраза от Джон Уинтроп, губернатор на колонията Масачузетски залив през XVII в., който на свой ред я е взел от Проповедта на планината на Исус. Тя подчертава предопределеното и вечно издигане на Америка към добродетелта и свободата. 

Този сюжет обаче има важни контрасюжети. Те включваха спомените за изключване и геноцид, на които са били подложени индианските племена, както и спомените на чернокожите за робството и Джим Кроу. 

Последният разказ се превърна в основа на проекта 1619. Наречен на годината, в която първият кораб, превозващ африкански роби, пристига във Вирджиния (една година преди слизането на пилигримите от кораба "Мейфлауър"), той на практика преобръща автобиографията на Америка. Вместо пеене за свободата, което съдържа бележка под линия за расизма, тя се превръща в обвинение в поробване и дискриминация с подсюжет за свободата на една група.

Предсказуемо, този разказ застрашава самочувствието на много американци - проектът "1619" провокира свое собствено опровержение в доклада "1776", поръчан от бившия президент Доналд Тръмп. 

Във време, когато много американци се притесняват от поляризация и дори от нова гражданска война, си струва да си припомним, че националните разкази могат както да разделят, така и да обединяват държавите. В този единствен смисъл американската националност в момента изглежда по-уязвима от украинската.

***

Концепцията за националност е толкова скорошна в човешката история - датира само от около два века и завладява земното кълбо едва след Втората световна война - че дълго време е очаровала и обърквала учените. 

Една от загадките е как нациите неизменно се смятат за древни, докато всъщност повечето от тях са млади. Друга е как понятията за националност са универсални - предполага се, че всеки има поне една - въпреки че всяка нация смята, че е уникална и изключителна. Трето е противоречието между философската празнота на национализма и неговата страхотна психологическа сила. Едва ли някой доброволно загива за марксизма или либерализма; много хора умират за страната си. 

Още през 1882 г. френският историк Ернест Ренан упреква схващанията, че нациите се основават на общо расово наследство - в крайна сметка можеш да бъдеш американец, французин или бразилец, независимо дали си бял, черен или кафяв. Той също така изключва езика като решаващ фактор - в противен случай швейцарците с техните четири официални езика не биха могли да образуват една нация, докато всички англоговорящи по света би трябвало да съжителстват в една и съща. 

Същността на нацията, твърди Ренан, е по-скоро колективен проект на селективно забравяне и помнене. Група хора се вглежда в миналото и подбира определени събития, травми, герои, мъченици, жалби и победи. От тази селекция нацията изплита история, която кара всички членове - богати или бедни, благородни или низши - да вярват, че притежават важна обща черта. 

В този смисъл, казва Ренан, нацията не се основава на "историята", както би я практикувал един учен, а на "историята", както я разказва Омир или Библията. Тъй като тези две понятия - история и разказ - имат една и съща дума в много езици - включително руски, украински и немски - това може да доведе до объркване.

Така че консенсусът на учените е, че национализмът се преструва на минало и наследство, а всъщност е за бъдещето и съдбата. А разказването на истории свързва двете неща. Както се изразява историкът Бенедикт Андерсън през 1983 г., нациите са "въображаеми общности" - от милиони хора, които никога не са се срещали и няма да се срещнат, но които въпреки това избират да посрещнат света заедно, благодарение на начина, по който го разказват. 

***

Именно защото националните сюжети са толкова силни, е от огромно значение дали те са - поради липса на по-подходяща дума - здрави или нездрави. 

След разпадането на Югославия (държава със слаби разкази) различните общности в нея тръгнаха по свои пътища, въоръжени с нови разкази. Някои решиха да си "спомнят" за травми и унижения отпреди векове, за да оправдаят омразата в собственото си време. Лидери като Слободан Милошевич се позовават на битката при Косово през 1389 г., в която османските мюсюлмани побеждават сръбските сили. Милошевич използва този разказ, за да търси "отмъщение" - т.е. да извършва жестокости - срещу косовските албанци и други. 

Китай има свой собствен вариант на разказа за отмъщението, в който учените откриват проблематична смесица от комплекси за малоценност и превъзходство. Той се нарича "Векът на унижението" и се отнася за периода между Първата опиумна война и Маоистката революция, когато Великобритания и други западни сили развращават и опозоряват Средното кралство. 

Поколения китайски ученици са възпитани в убеждението, че Западът вечно иска да тормози и потиска Китай. По удобен начин само Китайската комунистическа партия може - и следователно трябва - да отстоява честта на нацията и да възстанови законното първенство на Китай в световните дела. Тази епична китайска неприязън играе голяма роля в днешното напрежение - от Тайванския проток до Южнокитайско море и отвъд него.

Но най-опасният национален разказ на нашето време е този на Русия, който Путин използва и с който злоупотребява. Кореспондирах си по този въпрос с Джеймс Верч, професор във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, който от десетилетия изучава тази ментална вселена. Според Верч специфичните руски истории за света са вариации на вкоренен наративен шаблон, който той нарича "Изгонване на чужди врагове". 

В първо действие на този шаблон руснаците и тяхната култура са девствени, чисти и невинни, но са атакувани от зловредни чужди сили. Това могат да бъдат тевтонски рицари, монголци, поляци, шведи, турци, Наполеон, Хитлер, НАТО, ЛГБТ+ общности, либерали или други. 

Така че чуждата заплаха може да бъде военна, но и духовна. Когато Съветският съюз се намираше в предсмъртните си гърчове, руските интелектуалци интерпретираха марксизма като гнусен западен внос, който трябваше да бъде отхвърлен и изхвърлен. По същия начин мислителите, които са повлияли на Путин, смятат западния материализъм, сексуалното освобождение, секуларизма и демокрацията за корумпирани, неруски и дори направо сатанински. 

Във второто действие руснаците героично се борят и с цената на огромни жертви и разходи надделяват над чуждите злини. Най-голямата специфична сюжетна линия в този шаблон, разбира се, е това, което руснаците наричат Велика отечествена война.

За Путин Втората световна война не започва през септември 1939 г. със съвместното нападение на нацистка Германия и Съветския съюз над Полша - споменаването на пакта Молотов-Рибентроп се потиска в Русия като еретично. Вместо това тя започва на 22 юни 1941 г. с нападението на Хитлер срещу СССР. 

Затова в разказа почти не се споменават Пърл Харбър или Денят Д, а се спира на битките при Москва, Сталинград, Курск и Берлин, според Верч. Ако при честването на съветската победа на всеки 9 май се възхваляваше само героизмът на Червената армия и се включваха многото украинци, балтийци и други, които са се сражавали в нея, това би било здравословно възпоменание. Но Путин превърна празника в нещо зловещо - едновременно джингоистично и квазирелигиозно. За съседите на Русия това е заплашително.

В този процес Путин и неговият пропаганден апарат безсмислено преобръщат историята и реалността. Според разказа на Путин Червената армия не е окупирала Източна Европа, а я е освободила. Балтийците, поляците и други не са съгласни. Освен това в историята на Путин руснаците са се борили с фашизма веднъж и са обречени да се борят с него завинаги, така че всеки, когото той смята за враг - Украйна, НАТО, САЩ, дори евреинът Зеленски - също трябва да е фашист. За украинците и за голяма част от света, разбира се, Путин е този, който води агресивни войни и геноцид - тоест той е фашистът.

Путин иска руснаците да продължат да виждат в него, както в онзи класически шаблон на приказката, как изгонва чуждите врагове от Велика Русия. Но за съседите на Русия, от Кавказ до Балтика, Молдова и, разбира се, Украйна, самият Путин е чуждият враг, който трябва да бъде изгонен.

***

Такава е силата на разказа. Това, което някои наблюдатели могат да отхвърлят като комплекс на жертва или параноя, други могат да сметнат за неопровержима истина. Така е и с много истории. Резултатът е това, което Верч нарича "мнемонично противопоставяне" - конфронтация на конкуриращи се реалности. Особено когато противниковите страни разполагат с ядрени оръжия, това може да стане страшно.

Пишейки за национализма и разказа, може да звуча като атеист, който говори за религията. Ако случайно сте националист, в която и да е страна, вероятно ще се обидите. Вероятно ще намерите историите на другите хора за интересни, макар и странни. Но вашата собствена е, както сте чували още от детската градина, просто вярна. Затова няма да ви хареса моето предложение, че в разказването на истории, а следователно и в нациите, има произвол.

Все пак трябва да се замислите. Защо Белгия все още е държава, докато Чехословакия вече не е? Можем да си обясним или да рационализираме в ретроспекция защо, да речем, Судан и Южен Судан са били обречени да се разделят, или Пакистан и Бангладеш, или дори двете последни държави и Индия. Но не можем да предвидим сюжетите и нациите на бъдещето. Дали един ден Европейският съюз ще има главен разказ, който да е толкова убедителен, колкото тези на неговите държави-членки? Ако е така, ще се превърне ли в Съединените европейски щати? Може ли един ден палестинците и израелците да създадат нация, както са направили воюващите франки, саксонци и шваби от 911 г., когато са основали първото Кралство Германия? 

Не се обявявам против разказите като такива. Разказването на истории, както науката вече е приела, е единственият начин, по който човешките мозъци могат да осмислят един объркан свят - както в собствения си живот, така и в този на своите нации. Накратко, разказът е неизбежен.

Моят призив е по-скоро да се стремим към здравословни истории и да отхвърляме нездравословните. Последният жанр включва популистки истории, които са опростени и целят да подклаждат недоволство. Историите от категорията на здравословните са сложни, отворени и всеобхватни и позитивни, тъй като подтикват хората да станат по-добри. 

Историята, която Зеленски и украинците разказват, е от този здравословен и положителен вид. Тя е предизвикателна в лицето на врага и вдъхновяваща, тъй като предсказва крайната победа. Но Зеленски отива отвъд простото отричане на путинизма. В неговия разказ украинският народ трябва да използва победата, за да изчисти корупцията у дома, да се възстанови, да се превърне в отворено общество в сърцето на Европа, каквото се стреми да бъде - и в този смисъл в "Сияен град на хълма". Амин за това. И Слава Україні!