Ползите от домакинството на Олимпийските игри: мит или реалност

Олимпийските игри, като всяко друго подобно събитие, имат несигурен резултат. Едно обаче изглежда сигурно – те се превръщат в бездънна яма за пари. Разходите обикновено превишават очакванията, а приходите не са достатъчни да покрият вложените средства, пишат в свой анализ в MarketWatch професорите по икономика Робърт Бааде и Виктор Матсън.

Все още изглежда обаче, че в значителна степен нациите са в процес на отричане. Те биват изкушавани от обещанията за икономическо благоденствие и повишен глобален статут, подкрепяни от съмнителни икономически доклади, в които се твърди, че за разлика от предишните градове домакини, те притежават правилния арсенал, за да гарантират, че икономическото им представяне е достойно за златен медал.

Но тези дългосрочни икономически ползи са просто още едно празно обещание.

Рискът, че домакинството ще бъде икономическо разочарование е особено силно за развиващите се държави като Бразилия. Отдалечените локации и часови зони удрят телевизионните приходи и посещенията, докато разрушаването на предшестващатта спортна инфраструктура увеличава разходите.

Инвазията на готови да харчат чужденци (един посетител на Олимпийските игри харчи повече на ден от средния турист) на теория трябва да увеличи разходите в страната и да повиши икономическата активност.

Само че обещаното увеличение се оказва разочароващо, защото туризмът като цяло отчита спад по време на Игрите. Така например туризмът отчита спад в Пекин и Китай по време на Летните олимпийски игри през 2008. Същото се наблюдава и в Лондон и Великобритания през 2012. 90% от притежателите на билети за Олимпиадата в Лондон са били от Великобритания, което е знак по-скоро за преразпределение на разходите в рамките на страната домакин.

30 години или може би повече ще са необходими за изплащането на олимпийския стадион в Пекин, известен като „Птичето гнездо”. Въпреки че населението в китайската столица е над 20 млн. души, рядко биват разпродавани всички билети за събитие на емблематичния стадион. Всъщност стадионът е типична част от всяко олимпийско наследство. Стадионите и арените просто не са подходящи да осигурят дългосрочен икономически ефект.

Скромната печалба, генерирана от Игрите в Лос Анджелис през 1984 (под 300 млн. долара) е изключение. Но след бойкота на Летните олимпийски игри в Москва през 1980, Лос Анджелис, град с добра спортна инфраструктура, се явява единственият кандидат за домакин.

Тогава аргументът за харченето на милиарди долари за тази 3-седмична суета остава, че икономическият ефект ще дойде по-късно чрез увеличения брой посетители. Но докато Олимпиадата в Барселона постави града на туристическата пътека, същото не може се каже за Сидни, Атина, Пекин и Лондон. Барселона изненада, посещенията надвишиха очакванията и определено Игрите от 1992 оставиха туристическо наследство на града.

„Не си правете малки планове” изглежда е мантра, най-малко необходима, за да провокира икономическо наследство чрез стимулирането на туризма. Но просто харченето на огромна сума пари не гарантира бъдещи икономически ползи. Средствата трябва да бъдат похарчени за инфраструктура,, която да подкрепи икономиката, а спортните съоръжения не са катализатори на икономически растеж.

Освен това, ако градът домакин разочарова, имиджът на страната може да пострада силно. Има вероятност Рио де Жанейро да не оправдае очакванията поради редица причини – замърсяването на водите, недоволните работници, престъпността, политическото напрежение и незавършената инфраструктура.