Отношенията между Русия и НАТО са разрушени

Европа и светът навлизат в нова ера на неизвестни рискове

Руска ПВО система С-400. Снимка:Andrey Rudakov/Bloomberg Руска ПВО система С-400. Снимка:Andrey Rudakov/Bloomberg

През 90-те години на 20-ти век отношенията на Русия с НАТО бяха във фокуса на вниманието и руски журналисти и делегации често гостуваха в Брюксел. Точно преди 20 години реших, че сътрудничеството е установено окончателно и отношенията на Москва с пакта ще станат рутинни. Сбърках, пише руският журналист Леонид Млечин в Новая газета.

В Русия и досега обвиняват Михаил Горбачов, че е отслабил и разрушил СССР (под който съвременните руснаци разбират нищо по-малко от Русия), извел е войските от Източна Европа и е съкратил ядрените арсенали, които даваха на Кремъл така желания паритет в отношенията с американците.

Нека обаче да отбележим нещо – никой не се възползва от слабостта на Русия и никой не я нападна. Политиката на Горбачов замени враговете с нови партньори. И да добавим малко числа – през 1989 г. в 858 военни бази в Европа са дислоцирани 213 хиляди американски войници. След няколко години останали само 26 хиляди в 80 бази.

НАТО официално престава да е враг за Русия. Но когато идва въпросът за разширение на блока, старата вражда се събужда отново – Източна Европа, Прибалтика, дори и Грузия и Украйна поискаха да са членки. Защо е тази страст, недоумява Москва? Ето защо:

Малката Македония, като вижда как останалите републики от бившата югославска федерация са обхванати от пламъците на войните, покани на своя територия 500 американски войници, което се оказва достатъчно никой да не се опита да я нападне. Ако там ги нямаше американците и някой от съседите беше окупирал Македония, цялата международна реакция вероятно щеше да се ограничи до протестни ноти и дипломатически демарши.

Страните членки на НАТО приемат като задължение факта, че сигурността на всяка от тях е важна за останалите съюзници. САЩ предвиждали ядрен удар като отговор в случай на нападение срещу Западна Европа. После европейците поискали на континента да има американски сухопътни войски. Казано направо, европейците искали американски войници за заложници. Присъствието им гарантира, че нито един американски президент няма да посмее да не изпълни ангажиментите на Вашингтон към европейските съюзници. Сега и източноевропейците са движени от точно същите цинични сметки – ако имат американски войници на територията си, това е надеждна защита от бъдещи неприятности.

Идеята за разширението на НАТО се разжда в Германия, която след обединението усеща нестабилността на източните си граници. Немците са изплашени от кланетата в бивша Югославия и възможността и други военни конфликти да се появят в бившия социалистически лагер. Ако тези страни влязат в НАТО, то те поне няма да воюват една с друга е замисълът на германците, към който те привличат и американците.

От своя страна, САЩ изхождат от постановката, че разширението на НАТО ще позволи по-тясно да се въвлече в европейското сътрудничество единна и мощна Германия. Европейците само на думи се радват на обединението на ФРГ и ГДР, а страховете от събуждането на германския реваншизъм са още пресни. Шегата на френския политик Жорж Клемансо, че той така обича Германия, че би искал Германиите да бъдат две, никога не е била просто шега. Съседните страни, страхуващи се от немската сила, разчитат на НАТО да я сдържа и да ги пази.

Западноевропейците обаче не горели от особено желание да приемат в редовете на Северноатлантическия пакт и бедните държави от Централна и Източна Европа. От момента на съществуването си от 1949 г. НАТО изминало дълъг път на превъоръжаване, стандартизация и тактика за бойни действия. Старите членки знаели отлично колко ще е скъпо и новобранците да минат по този път, и не никой не изгарял от желание да плаща сметката.

САЩ и Западна Европа се опитвали доколкото е възможно да отложат момента на разширение на пакта. За много хора звучи невероятно, но през 90-те за САЩ добрите отношения с демократизиращата се Русия на Елцин са по-важни от амбициите на източноевропейските държави за членство. В Кремъл е прието да се говори, че НАТО поглъща Източна Европа и настъпва към границите на Русия, но истината е, че Варшава, Прага, Будапеща, Братислава, Букурещ, София и особено Талин, Рига и Вилнюс буквално се блъскат на входа на Северноатлантическия пакт. САЩ и останалите членки нямат особени аргументи да им отказват прием.

Още по темата

Когато и Украйна изразява желание да влезе в НАТО, става ясно, че идва момента на голямата търговия. НАТО и Русия подписват Основополагащият акт за отношенията помежду си, в който се полагат основите на бъдещото сътрудничество. Но подозрението на Москва към пакта си остава и дори се засилва, за руснаците НАТО в Източна Европа е като сигнал „Враг пред портите!“.

Алиансът обаче изпълнява обещанието си да не разполага ядрени бойни глави и тежко въоръжение на територията на Източна Европа. Това устройва всички – Русия не вижда ударни натовски сили в бившите си сателити, източноевропейците са доволни от членството си в пакта и не настояват за повече, а на самите американци не се налага да харчат повече пари в Европа, от която са започнали да се изтеглят.

През 1990 г. в Европа НАТО разполага със сто дивизии (грубо между 350 и 450 хиляди войници) способни да влязат в бой след 48 часа, а след десет години вече има само десет дивизии, които могат да започнат бойни действия след три седмици. По-голямата част от американските войски напуснала Европа, на първо място скъпите тежки бронетанкови съединения, предназначени да посрещнат всяка руска атака. На тяхно място идват малки мобилни части за бързо реагиране, по-адекватни в новата мода, наречена „война с тероризма“.

В началото на 21 век НАТО се превръща повече в политическа, отколкото във военна организация.

Препъни камъкът в отношенията на Русия и НАТО става перспективата за членство на страни, които Москва твърдо не желае да изпусне от сферата си на влияние. През 2008 г. тогавашния президент на САЩ Джордж Буш-младши отива в Сочи на преговори с руския си колега Владимир Путин и чува от него – членството на Украйна и Грузия е червена линия, която НАТО не бива да пристъпва.

Може да се каже, че до този момент в Москва няма ясна концепция за отношенията с НАТО – руските политици се колебаят дали Алианса е противник или партньор. Подобно е и положението в щаб-квартирата в Брюксел – натовците не знаят точно дали си имат работа с опасна империя или демократична държава.

Тази неопределеност свършва след войните в Грузия и особено след Украйна. В рамките на НАТО е приета „Стратегия за сдържане на Русия“ в рамките на която започва прехвърляне на войски в Европа. Американският конгрес отделя рекордни суми за въоръжение, а в Латвия, Литва и Естония са разгърнати по една батальонна бойна група. Тези войници са в ролята на заложници – в случай на война тяхната гибел ще застави правителството в САЩ да отговори със сила.

Русия от своя страна започва да възприема НАТО като свой основен враг и прави всичките си разчети, като изхожда от тази максима. На разширението на пакта се пречи с всевъзможни методи (войни в Грузия и Украйна, опит за преврат в Черна гора), което само усилва желанието на страните извън Алианса да попаднат под чадъра му. Руското държавно ръководство не осъзнава до каква степен НАТО се счита за гарант от гражданите на малките европейски държави за тяхната сигурност. Де факто, това е една от носещите структури и за самия Европейски съюз, и опитите на Кремъл да го отслаби се възприемат и като посегателства срещу Европа – Македония е добър пример за това.

Двете страни все повече губят доверие, а и отношенията им са разрушени – срещи на ниво Русия – НАТО се провеждат два-три пъти годишно, и те протичат в атмосфера на взаимни обвинения и нападки. Концепциите за сигурност вече не се основават на преговори, а на чисто военни параметри като брой танкове, самолети и ядрени бойни глави. Това вече е опасно.

Последни новини
Още от Новини от света