Надцени ли Пекин възможностите си с инициативата „Един пояс, един път“?

Вторият форум, посветен на китайската инициатива „Един пояс, един път“, организиран от лидера на азиатската страна Си Дзинпин миналата седмица в Пекин, приличаше повече на империалистическо тържество, отколкото на среща на върха на фона на промяната на тона на Си, който започва да звучи все по-победоносно, пише Михир Шалма за Bloomberg.

По време на срещата китайският президент говори за заличаване на корупцията, като даде и обещание да постави околната среда в центъра на всеки един инфраструктурен проект на Китай, включително и тези от инициативата „Един пояс, един път“. Китайските проекти, строени от китайски компании, ще създават само „качествена“ инфраструктура, обеща Си.

В последните няколко години Пекин използва всяка възможност, за да прокара инициативата си – било то на форуми или на двустранни срещи, изразявайки много малка загриженост как всъщност тя би се отразила на страните домакини и би ли възпрепятствала политиките им.

Според мнозина поведението на Пекин и обръщането му към западните страни за помощ за инициативата идват в отговор на насрещния вятър, който инициативата срещна в Азия, където с финансови и политически затруднения се сблъскаха проект след проект. По-важното обаче, и основен повод за хода на Пекин, е фактът, че Китайската народна република не е толкова богата, колкото ѝ харесва да мисли, че е.

Безспорно Пекин има финансови възможности, но със сигурност те не са достатъчно големи, за да може да финансира създаването на инфраструктура за трилиони долари, която китайските лидери обещават. По време на последния форум например беше обявено, че китайски компании са инвестирали 90 млрд. долара в страните от инициативата „Един пояс, един път“, което не звучи никак малко, но все пак е само капка в океана. Още повече, че не можем да бъдем сигурни колко от инвестициите евентуално ще трябва да бъдат подхранени с финансиране от съответната страна в същия размер.

Трябва да се отбележи, че е вероятно и все повече частни и институционални инвестиции да се вложат в инфраструктурите на азиатските страни. Това ще рече, че „Един пояс, един път“ погрешно се насочва към западните държави. Инициативата има няколко възможности за създаване на печалба, но като цяло във всеки един случай тя е предназначена за китайските компании.

По-притеснителното е, че споразумение с Китай ще значи, че банките и институционалните инвеститори ще трябва да участват в проект, който има множество и различни направления, а не всяко от тях е икономически рационално - един доста рискован ход.

Отговорността за успеха на инициативата все пак не е на частния сектор. Това е задача на Китай, а Пекин трябва да се заеме с преосмислянето на амбициите си, така че целите му да станат изпълними.

Китай вече осъзна, че не може да реализира проекта си със собствени пари. Би било иронично обаче ако в крайна сметка го направи с финансирането на западните държави, които в подобен сценарии ще се окажат просто твърде неамбициозни, за да създадат свои собствени инфраструктурни проекти.