В търсене на бърз икономически растеж след Голямата рецесия (част II)

Из част I:

В свободния пазар независимите икономически агенти „наддават“ за дадена стока или услуга, според това колко полезна ще им бъде тя, спрямо други стоки и услуги. Това, в комбинация с, цялостно погледнато, по-високото предпочитание за бъдещето отколкото за настоящето и от тук – склонността на хората да пестят и инвестират, води до по-висок дългосрочен икономически ръст в по-свободните, икономически, страни, отколкото в по-несвободните. Което ни навежда към мисълта - коя е най-ценната стока в икономиката?    

   Това са именно парите, защото те са най-ликвидни. Може би най-важната реформа за постигане на дългосрочен, устойчив икономически ръст е да се премахне правителствения монопол върху средството за размяна. Това е наложително, защото докато той е налице властта постоянно може да изненадва икономическите агенти с непланирани инфлирания (инфлация в класическия смисъл означава увеличаване на количеството пари в икономиката) на паричното обръщение, което е в ущърб на спестителите и в полза на длъжниците, тъй като пренасочва покупателна способност от първите към вторите. Повечето централни банки в днешни дни постигат същия ефект благодарение на манипулирането на лихвения процент. Това обърква икономическата калкулация, за която Лудвиг фон Мизес говори в „Социализмът“, подлъгвайки икономическите агенти да теглят заеми, за да финансират проекти с по-ниска възвращаемост, които при нормални лихвени нива биха били нерентабилни. От друга страна, спестителите няма да знаят колко точно трябва спестяват, за да финансират тези допълнителни инвестиции – те ще започнат да спестяват по-малко. Всичко това води до момент, когато се оказва, че няма достатъчно реални ресурси, които да отидат в инвестициите, а тези, които са направени до този момент са се оказали непотребни и дори излишни. Тоест, наблюдава се една свръхконсумация на ресурс, от която всички обедняваме. Това е рецесията. Следователно проблемът не е „bust“-ът, а бумът, който е довел до всички тези неадекватни инвестиционни стратегии. Процесът е идентичен, с алкохолик, който е наследил хотел и вместо да работи в него и да изкарва пари той го продава, за да си купи алкохол и да не работи. Това, въпреки че счетоводно погледнато не е загуба за цялостната икономика, тъй като едни пари просто сменят джобовете и светът не обеднява откъм зелени хартийки, но икономически погледнато светът произвежда по-малко блага, тъй като потреблението се е разраснало за сметка на производството. Резултатът е понижение в стандарта на живот.

   От тук насетне въпросът е с какво да заменим правителствената фиатна система? Пазарът, с течение на годините, е намерил решение и то се нарича злато. Заради качествата си на преносител на стойността в бъдещето, то е било предпочитано пред други метали и стоки, от които не може да се прогнозира колко още ще бъде произвеждано. Всъщност хартиените пари са били измислени като разписки за определено количество злато, държано в банка. С течение на времето обаче поради удобството за съхранение те са станали на практика основна разменна единица. Но човек винаги е могъл да си ги обърне в злато от банката. След разпада на системата Бретън Уудс, обаче връзката между валута и злато е била прекъсната и от този момент започват всички правителствени дефицити и трупане на държавни дългове – освободени от златните окови централните банки са могли да си обезценяват валутите, и от тук – спестяванията на хората. Това е бил скрит и, поради това - по-ефективен начин за финансиране на правителствата, отколкото грубото видно за всички повишение на данъците, които на всичкото отгоре могат да се укриват. Но дори и връщането към Златния стандарт няма да бъде решението на свободния пазар, защото това пак е правителствен монопол, невидимите ефекти („Видимо и невидимо“; Фредерик Бастиа) на които са потискането на иновациите в този сектор. Иновации, които биха довели до по-голямо удобство за държателите, например. Но напоследък се развиват технологии като биткойн, които също се явяват като сигурни съхранители на стойността.

   Друг важен набор от политики, които една държава трябва да въведе са промените в съдебната система и институционалната среда, които да гарантира сигурност на инвестициите, така че да бъдат привлечени капитал от чужбина – както материален, така и човешки, а също и за да се предотврати миграцията му от самата страна към места с по-сигурни среди. Неща като даване на възможност по-леки спорове да не отиват до съд, за да не бъдат задръстени съдилищата и да не се проточват делата до безкрай би била добра реформа.

   На повечето страни по света им е нужна много сериозна данъчна реформа. Както Адам Смит е писал в „Богатството на народите“ събирането на един данък не може да бъде по-скъпо отколкото пари в хазната ще донесе той. Прекалено сложната прогресивна данъчна система по света ангажира армия от счетоводители и данъчни, за да помагат при извършването на тази толкова рутинна операция. Роналд Рейгън сам е казал в интервю преди изборите през 1981, че „Америка е единствената страна в света, където е по-скъпо да разбереш колко е подоходният ти данък, отколкото да го заработиш“.

Най-добрият вариант би бил нисък плосък данък, комбиниран с електронизация на администрацията, така че събираемостта му да бъде евтина и висока. Към този момент обаче само около една четвърт от страните по света го имат, основно в Източна Европа и бившия СССР, и то главно  поради егалиристките движения във всяка страна по света. Освен това е важно да се посочи защо данъците трябва да бъдат ниски и то чисто технически, не само заради отказването от продуктивен труд. Дори и да приемем, че един трудолюбив народ бива обложен, то ако той трябва всяка година да плаща по-голяма част от дохода си като данък на непродуктивната държава то с течение на времето той ще е успял да спести по-малко пари, които да бъдат реинвестирани в разрастване на производството. Титулната графика показва точно това – а именно как дисциплинирано нискоданъчният през годините Сингапур (в бяло) успява да задмине по БВП на глава от населението известните с редица свои конфискаторни данъци САЩ (в жълто) и Великобритания (в зелено). Графиката е изготвена с помощта на Bloomberg Terminal.

И така може да се окаже, че дори и народи с по-ниска работна култура могат да бъдат по-богати от нации с по-висока. Пример за това е Нова Зеландия, която въпреки, че има по-малък БВП на глава от населението от Германия, гражданинът на Бундесрепубликата разполага с по-малко пари след като си плати данъците от новозеландеца, именно поради значително по-ниските налози в островната държава.  

Материалът е част от труд на автора, взел участие в Националния конкурс за икономическо есе на Българската макроикономическа асоциация.

Към трета част!