Краят на няколко епохи

Поглеждайки към последните сътресения на международните пазари, се чудя дали те са не в резултат на леки трусове, а на сеизмични промени в основополагащите стълбове на финансовата система с изключително непредсказуеми последици, коментира Томас Фридман за New York Times.

Ами ако няколко епохи приключват едновременно точно сега?

Ами ако сме на края на над 30-годишна епоха на висок растеж в Китай и затова способността му да движи световния растеж чрез внос, износ и закупуване на суровини се окаже много по-малка и ненадеждна в бъдеще?

„Сега, когато този дългов балон започва да изпуска въздух, растежът в Китай започва да изчезва“, писа Майкъл Пенто, председател на Pento Portfolio Strategies, за CNBC миналата седмица. „Понижаващата се стойност на юана, сривът на фондовата борса в Шанхай (отчитаща спад от 40% от юни 2014 г. насам) и намаляващият обем на железопътния товарен превоз (с 10,5% надолу на годишна база) ясно показват, че Китай не се разширява с обявените 7%, а всъщност изобщо не расте. Проблемът е, че Китай формира 34% от световния растеж, а мултиплициращият ефект на страната върху развиващите се пазари повишава тази цифра до над 50%“.

Ами ако ерата с цена на петрола от 100 долара за барел е приключила и всички тези страни, чиито икономики пряко или не разчитат на подобни цени, трябва да се научат да постигат растеж по старомодния начин – създавайки стоки и услуги, които другите искат да купят? Благодарение на стабилния технологичен напредък на фракинга в Америка и използването на големи данни за намирането на залежи, ценовата мощ на ОПЕК изчезна, предава Investor.bg. Страните, базиращи бюджетите си на цена на петрола от 80-100 долара, ще се окажат с изключително малко средства и то в момент, когато населението им – например в Иран, Саудитска Арабия, Нигерия, Индонезия и Венецуела, отчита прираст.

Ами ако средно равнище за страните вече няма? По време на Световната война една страна можеше да бъде на средно равнище, отскоро независима с изкуствени граници, очертани от колониалните сили. Имаше две суперсили, които можеха да представят на такива страни помощ отвън, да образоват децата им в САЩ или Москва, да изградят въоръжените им сили и силите за сигурност и да купуват от лошото им износно производство и суровините.

Ами ако възходът на роботите, софтуера и автоматизацията означава, че тези страни не могат вече да разчитат на производството, за да създадат масова заетост, че продуктите, които произвеждат и продават, не могат да се конкурират с китайските стоки, че климатичните промени притискат екосистемите им и че нито Русия, нито САЩ искат да направят нещо за тях, защото всичко, което ще спечелят те, са нови сметки за плащане?

Много от тези крехки изкуствени държави не отговарят на етнически, културни, лингвистични или демографски реалности. Те са като каравани, спрени на голям паркинг – вдигнати върху бетонни плочи без реални основи или изби, и това, което виждаме днес с напредъка на технологиите, климатичните промени и глобализацията, е все едно да видим как торнадо помита паркинга. Някои от тези страни в момента се разпадат, а голяма част от населението им се опитва да пресече Средиземноморието, за да избяга от света на хаоса и да отиде в света на реда, и по-специално – Европейския съюз.

Ами ако епохата на ЕС е приключила? Reuters съобщи тази седмица, че Германия е заявила пред другите страни от ЕС, че ако те не предотвратят навлизането на още бежанци в Европа от Средиземно море и не „облекчат Берлин от самотната задача да приюти бежанците, Германия ще затвори вратите си“. Някои германци дори искат ограда по границата. Думите на един високопоставен консерватор бяха също цитирани: „Ако издигнете ограда, това е краят на Европа такава, каквато я познаваме“.

Ами ако епохата на изолация на Иран приключи точно когато арабската система се срива, а решението за създаване на две държави – палестинска и израелска, е история? Как ще си взаимодействат тези молекули?

Ами ако всичко това се случва в момент, когато двупартийната система на САЩ изглежда намира по-голямата част от енергията си в крайната левица и крайната десница? Платформата на Бърни Сандърс гласи, че може да решим повечето си най-тежки икономически проблеми, ако наложим по-големи данъци върху „човека“. Доналд Тръмп и Тед Круз пък твърдят, че те са „човекът“ – силният човек, който по магичен начин може да реши всичко.

Ами ако на изборите през 2016 се наложи да избираме между социалист и почти фашист – идеи, които умряха съответно през 1989 и 1945?

Ами ако всичко това се случва в момент, в който способността на американското правителство да стимулира икономиката чрез парична или фискална политика е ограничена? Освен ако не се стигне до отрицателни лихвени проценти, най-доброто, което Фед може да направи в момента, е да анулира малкото увеличаване на лихвените проценти от декември. Междувременно, въпреки всички жизненоважни държавни разходи за стимулиране на търсенето след кризата от 2008 няма консенсус в страната за още един такъв голям кръг.

Всичко тези „ами ако“ изграждат реалния политически небосклон, с който ще се сблъска следващият американски президент. Има обаче едно „ами ако“, което е най-лошо от всички. Ами ако въпреки президентски избори няма кой да зададе тези въпроси, или „ами ако“ всъщност всички тези тектонични плочи се задвижат едновременно? Как ще генерираме растеж, заетост, сигурност и устойчивост?

Все още има една възможност някой да поведе, задавайки и отговаряйки на всички тези „ами ако“. Това време обаче все по-бързо изтича.