Безплодната среща между Тръмп и Си Дзинпин тревожно напомня за 30-те години
Периодът преди Втората световна война се е характеризирал със засилена, но безрезултатна дипломация
Обновен: 27 September 2026 | 13:21
Редактор: Петър Нейков
Ако пищността и блясъкът на церемониите бяха надежден показател, отношенията между САЩ и Китай щяха да изглеждат в отлично състояние. Уви, срещите на върха, лишени от съдържание, могат да бъдат и предвестник на сериозна опасност, както ни учи историята от 30-те години на миналия век.
Тази седмица Доналд Тръмп и Си Дзинпин вървяха по червени килими, наблюдаваха с интерес въздушните демонстрации, държаха речи на официална вечеря и си размениха панди (Китай изпраща още една двойка в зоологическата градина в Атланта). Двамата президенти обаче дори не направиха опит за пробив по важните въпроси, от които ще зависи мирът или войната през идните години.
Липсата на съдържание в тези срещи се компенсира с тяхната честота. Визитата на Си във Вашингтон беше третата им среща за последните 11 месеца, а до края на годината предстоят още две: през ноември Си ще бъде домакин на икономически форум в Шънджън, на който ще присъства и Тръмп. През декември Тръмп ще посрещне лидери, включително Си, на срещата на върха на Г-20 във Флорида – в един от своите голф курорти.
Разбира се, в разговорите бяха засегнати различни теми, но без това да води към реални решения. Обсъждана беше търговията и беше обещано през следващата седмица да се оповестят подробности за споразумения относно американски селскостопански продукти, „нечувствителни“ китайски потребителски стоки и други подобни. Това обаче са дреболии, които не могат да отклонят вниманието от факта, че напрегнатото икономическо примирие между тях може всеки момент отново да прерасне в открит конфликт.
Ако Тръмп и Си искаха да постигнат напредък по въпросите с най-голяма важност, те щяха да повдигнат темите за големите проблеми, които само те могат да решат заедно и които биха могли да се окажат от екзистенциално значение за целия свят.
Един от тези проблеми е надпреварата във въоръжаването с ядрено оръжие, която се заражда помежду им – както по отношение на броя, така и на видовете ядрени оръжия. Друг проблем е все по-милитаризираното съперничество в космоса. Може би най-належащ е въпросът за опасната игра на „кой ще мигне пръв“ в сферата на изкуствения интелект – ситуация, която може да излезе извън контрол, ако това вече не се е случило.
Каква е нагласата на Тръмп? „Важен ден с президента на Китай Си Дзинпин“, написа той в социалните мрежи. „Свръхинтелектът (SI) ще бъде важна тема на обсъждане, но искам да го оставя точно там, където е.“ Толкова по въпроса.
Може да се каже, че подобни срещи на върха са задължителен елемент в дипломацията между великите сили. „Обикновено не излиза кой знае какво от такъв тип срещи на върха като тази между Си и Тръмп“, каза ми Виктория Коутс преди посещението на Си. Тя беше един от заместник-съветниците по националната сигурност на Тръмп по време на първия му мандат, а сега работи във фондация „Херитидж“. Според нея целта на тези срещи е най-вече „външният ефект“. А както гласи старата максима: по-добре да се водят разговори, отколкото война.
Алтернативното мнение е, че продължителните срещи на върха, лишени от съдържание, сами по себе си са предупредителен сигнал. До този извод стига германският икономист Вилхелм Рьопке, докато пише – по време и след Втората световна война – за международните кризи от 30-те години на миналия век.
През тези години Рьопке, който след идването на нацистите на власт бяга първо в Нидерландия, после в Турция и накрая в Швейцария, наблюдава с ужас от изгнание как държавите – преживели една световна война и скоро навлизащи в друга – продължават да водят безплодни разговори на поредните конференции, без да постигат нищо и без да се отклоняват от пагубния си курс.
Тези безсмислени срещи на върха варираха от конференции, не успели да сложат край на търговските и валутните войни (които са се водили тогава, както и днес), до срещи, целящи начало на разоръжаване, но довели вместо това до надпревара във въоръжаването.
Поглеждайки назад след войната, Рьопке стига до заключението, че през 30-те години държавите са се движили към сблъсък поради „моралния, интелектуалния, политическия, икономическия и социалния безпорядък“ в собствените си общества. При тези обстоятелства срещите на техните лидери са приличали на опит „къщата да се строи от покрива“.
Според Рьопке елитите на великите сили са били обзети от глупави идеи – като например „пагубната представа, че вносът на стоки трябва да се сравнява с наводнение или нашествие. Лозунги от сферата на военното мислене, с които привържениците на икономическия национализъм винаги са се опитвали да популяризират съмнителните си доктрини, са всявали объркване навсякъде.“ Сякаш е писал за 20-те години на XXI век.
„Всички тези сили доведоха до пълния разпад на световната икономическа система в периода между двете световни войни“, продължава Рьопке, „но същият период роди и феномена, при който една международна икономическа конференция следваше друга.“
Резултатът – „със своето бездействие и илюзии, с прахосването на време, пари и талант“ – е това, което Рьопке нарича „конференцитит“. Терминът е замислен така, че да звучи като болест.
Това заболяване се завърна. Световните лидери отново пътуват и водят безкрайни разговори, но с объркани представи за това кое е полезно за техните нации или за света. Както и през 30-те години на миналия век, Тръмп, Си и останалите са изправени пред огромни предизвикателства, изискващи колективни действия, но не знаят как да постъпят. Вместо това те разговарят, разстилат червени килими и наблюдават въздушни паради. Нека се надяваме – заради всички нас – че това, което предстои, няма да бъде същото, което последва „конференцитита“ от 30-те години.