Централните банки преосмислят политиката си

Как трябва да реагират централните банки на шокове в предлагането, като например скока на цените на петрола на фона на конфликта между САЩ и Израел от една страна и Иран от друга? Дълго време се смяташе, че подобни сътресения са по своята същност краткотрайни. Според тази логика повишаването на лихвените проценти като ответна мярка носи повече вреда, отколкото полза: то забавя икономическия растеж и вреди на пазара на труда, докато простото изчакване на отшумяването на шока би било достатъчно.

Но най-важните институции, определящи паричната политика в световен мащаб, се отказват от тази доктрина, прилагана от десетилетия – рискована, но необходима стъпка предвид конфликта, който продължава вече шест месеца. Войната с Иран поддържа цените на енергията високи достатъчно дълго, за да започнат те да влияят на нагласите на домакинствата и бизнеса, което крие риск от превръщането на прекомерно високата инфлация в хроничен проблем. За това затруднено положение отговорност носи президентът Доналд Тръмп.

Инфлационните очаквания

Доктрината за „пренебрегване“ на временните шокове винаги се е основавала на идеята, че инфлационните очаквания са стабилно закотвени – тоест, че потребителите и бизнесът вярват в краткотрайния характер на тези смущения и разчитат, че централните банкери ще върнат инфлацията към нормалните нива, ако това се наложи. Тази вяра обаче бе разклатена от поредица сътресения, които се сляха в един продължителен инфлационен период. Сега по-големият риск е бездействието, дори ако по-рестриктивната политика води до икономически трудности чрез по-високи разходи за кредитиране и по-слаб растеж.

След скорошното повишаването на лихвените проценти от Европейската централна банка пазарите на суапове и фючърсни договори вече прогнозират голяма вероятност за вдигане на лихвите от Федералния резерв в сряда и от Японската централна банка (ЯЦБ) в петък, както и за възможни действия през следващите осем седмици от страна на Резервната банка на Австралия, Централната банка на Канада и Английската централна банка (АЦБ).

Макроикономическата ситуация в тези страни е разнообразна и със своите специфики: еврозоната и Обединеното кралство са най-пряко изложени на въздействието на растящите цени на енергията (те внасят по-голямата част от горивата си, включително природния газ, захранващ домакинствата и промишлеността). Япония – друг голям вносител на енергия – преминава към „нормализиране“ на лихвите, започвайки от изключително ниски нива. А САЩ, като голям производител на енергия, разполагат с най-силната икономика, което прави последиците от повишаването на лихвите малко по-леки.

Възможно е някои от тези банки да бяха повишили лихвите и без това, но енергийният шок даде тласък за предприемане на действия в момента по глобално синхронизиран начин. Повишаването на лихвените проценти става все по-неизбежно, тъй като фючърсите върху суровия петрол тип WTI се върнаха към нива от около 100 долара за барел, цените на бензина в САЩ скочиха до най-високите си стойности от май насам, а дизелът – „работният кон“, захранващ всичко от производството на електроенергия и отоплението на домовете до камиони, трактори и локомотиви – за първи път в историята надхвърли 6 долара за галон.

И така, какво се случи с доктрината за пренебрегване на временните сътресения?

Аргументът в миналото беше, че прекъсванията във веригите на доставки обикновено водят до еднократни скокове на цените, които впоследствие отстъпват място на връщане към средните стойности. Военен конфликт, който повишава цената на петрола; епидемия от птичи грип, която изстрелва цените на яйцата нагоре; слана, унищожаваща част от реколтата от кафе – резките скокове в цените на суровините, породени от тези събития, често биват последвани от също толкова значителни сривове.

Те действат като еднократен данък за домакинствата и водят до намаляване на разходите за други стоки, което в крайна сметка понижава инфлацията в останалите компоненти на потребителската кошница. Ценовите сътресения могат да бъдат болезнени за бизнеса и домакинствата, но негативните последици често се изразяват в забавен икономически растеж, а не в устойчива инфлация.

Примерите

Федералният резерв, под ръководството на Алън Грийнспан, понижи лихвените проценти в началото на 90-те години, когато войната в Персийския залив доведе до рязък скок на цените на петрола и повишаване на общата инфлация. Действията му се оказаха правилни, тъй като инфлацията се задържа за кратко, а икономиката отслабна. Същото се потвърди и когато бившият председател Бен Бернанке запази лихвените проценти непроменени през 2011 г., докато цените на петрола рязко се повишиха на фона на Арабската пролет.

Още миналата година твърдях, че консенсусът за пренебрегване на временните сътресения остава силен и приложим към края на една 12-дневна военна кампания на САЩ и Израел срещу Иран. Ормузкият проток – ключов морски път за световната търговия с петролни продукти – остана отворен, цената на WTI достигна връх от около 75 долара за барел, а инфлацията се повиши съвсем умерено.

Оттогава обаче промених мнението си. Вече не съм убеден, че може да се разчита на вярата на обществото, че инфлацията ще остане овладяна, въпреки че силно несъвършените проучвания на инфлационните очаквания на домакинствата не показват по-лоши резултати днес в сравнение с тогава.

На първо място, това не е изолиран шок. По време на войната в Персийския залив цената на петрола скочи рязко веднъж – около началото на конфликта през август 1990 г. – но инфлацията се успокои няколко месеца по-късно, след като Саудитска Арабия и други страни увеличиха добива, за да компенсират загубените доставки от Ирак и Кувейт. Кризата в Либия от ерата на Арабската пролет през 2011 г. беше също толкова краткотрайна.

За разлика от тогава днешните домакинства преживяха смущенията във веригите за доставки по време на Covid-19, руската инвазия в Украйна, скока на цените на много компютърни продукти вследствие на навлизането на изкуствения интелект, година и половина на постоянни колебания в митата на САЩ, военната кампания срещу Иран през 2025 г. – а сега и събитията от 2026 г., довели до затварянето на пролива и продължили половин година.

Последните три събития бяха пряко свързани с решения на Белия дом, като няма сериозни основания да се смята, че Тръмп скоро ще спре да си играе с огъня. Това е много по-трудно за прогнозиране.

На второ място, периодите между сътресенията също така поддържаха инфлацията на високи нива. Както в САЩ, така и в световен мащаб, инфлацията трайно надвишава нормалните стойности вече пет години и половина. Това е повече от достатъчно време, за да загуби обществеността вяра в ангажиментите на централните банки към техните цели.

През 2023 и 2024 г. можехме поне да се успокояваме с мисълта, че тенденцията при глобалната инфлация е насочена към забавяне на темповете ѝ, така че имаше основателни аргументи в полза на търпението. Но през 2026 г. вече няма никакво оправдание за пасивен подход към явление, което ни съпътства твърде дълго. Досегашните ни действия не дават резултат, а хората започват да забравят какво е усещането да живееш в икономика със стабилни цени.

Когато Тръмп се завърна на президентския пост миналата година, картината на глобалната дезинфлация все още изглеждаше като цяло обнадеждаваща, макар и видимо крехка. Ако бяхме избегнали грешките откъм политики, съществуваше реален шанс инфлацията да се върне към състояние, наподобяващо някогашната нормалност.

За съжаление Белия дом прояви пренебрежение към изключително уязвимата ни психология по отношение на инфлацията. Днес най-големият риск не е случайното предизвикване на икономическо забавяне вследствие на прекалено рязко затягане на паричната политика, а отлагането на действия въз основа на остаряла доктрина, която никога не е предвиждала ерата на Доналд Тръмп.