- Израелците са в паника заради Меморандума за разбирателство на Джей Ди Ванс с Иран, който се усеща като предателство и ги принуждава да се изправят пред брутална дилема.
- Меморандумът за разбирателство не постига нито една от целите, които САЩ или Израел имаха, когато започнаха война срещу Иран и включва Ливан в прекратяването на огъня.
- Съдбата на примирието, а евентуално и на междинните избори в САЩ и президентските амбиции на самия Ванс, е в ръцете на Израел и все още не е ясно какъв път ще поеме премиерът Нетаняху.
Според американския вицепрезидент Джей Ди Ванс Израел е „изпаднал в паника“ заради Меморандума за разбирателство на САЩ с Иран. Разбира се, че е така, и това дори не е „странно“, както той предполага. Израелците са обезпокоени, защото сделката, която той договори без тяхна помощ, се усеща като предателство и ги принуждава да се изправят пред брутална дилема: Трябва ли да се откажат от това, което възприемат като основни цели за сигурност, или трябва да отчуждят екзистенциално важен съюзник?
Целите на войната
Меморандумът за разбирателство на Ванс не постига нито една от целите, които САЩ или Израел са имали, когато влязоха във война, като същевременно предлага значителни финансови отстъпки на Иран. Той може да представи това като „победа за американския народ“, както направи в четвъртъчно интервю за „Ню Йорк Таймс“, защото повечето американци – с право – никога не са подкрепяли войната и искат тя да приключи.
Но като включи Ливан в примирието, поражението, което вицепрезидентът на САЩ нанесе на Израел, е неописуемо. То предполага оттегляне на войските му, връщане на знамената и ракетите на Хизбула на границата и продължаващо обезлюдяване на северната част на Израел. Нищо от това не беше планирано в меморандума за разбирателство на Ванс, защото Израел не присъстваше и той изглежда не се интересуваше.
Това постави съдбата на прекратяването на огъня, а вероятно и на междинните избори в САЩ, както и на президентските амбиции на самия Ванс, в ръцете на Израел - и все още не е ясно какъв път ще поеме премиерът Бенямин Нетаняху. В интервюто си Ванс сякаш изпадаше в паника, предупреждавайки израелските лидери да не отчуждават критичен доставчик на оръжия и единствения им останал могъщ приятел в света.
След това дойде остроумното заявление: „Вие сте страна с 9 милиона души. Не можете просто да се измъкнете от решаването на всеки един проблем с националната сигурност, който имате.“ Фактът, че в това има истина, не омаловажава затрудненото положение на Израел.
На 28 февруари, денят, в който САЩ и техният съюзник влязоха във война с Иран, Израел изглеждаше на прага на смазването на враговете си в целия регион. Войната, към която Нетаняху привлече желаещия президент Доналд Тръмп, имаше за цел да завърши тази изцяло военна, 2,5-годишна кампания за осигуряване веднъж завинаги на бъдещето на единствената еврейска държава в света - да не говорим за собствената му политическа съдба.
Обществената подкрепа
Повечето израелци, разгневени от зверствата на Хамас от 7 октомври 2023 г., бяха готови да подкрепят юмручната политика на Нетаняху независимо от международното порицание. И за известно време изглеждаше, че това работи. Хамас не само беше смазана като военна заплаха, но и Хизбула беше силно отслабена, Иран унижен, а системите му за противовъздушна отбрана - разбити. След това дойде войната, която да сложи край на всичко, като премахне режима в Иран - битка, която Тръмп защитава от 80-те години на миналия век.
Но Нетаняху предприе серия от военни кампании без политическа основа, която да превърне победите на бойното поле в стратегически. Със или без САЩ, тази продължаваща кампания винаги щеше да се удари в стена. Атаката срещу Иран просто изведе този момент напред.
Наличието на политически план е от съществено значение, независимо колко добра е армията ви, защото за да няма Хамас, са ви необходими или никакви палестинци, или реалистичен път за удовлетворяване на техните оплаквания. Дали намирате тези оплаквания за оправдани е без значение. Същото важи и за това как се справяте с Хизбула и ливанските шиити, от които са съставени нейните редици. Още повече пък Иран, с дългата му история, население над 90 милиона души и десетилетия подготовка за точно такава атака. Другата страна винаги получава право на глас.
Истинската промяна на режима в Техеран може би е била трансформираща, но никога нямаше да се случи само чрез въздушна мощ и Тръмп нямаше план Б. Нетаняху всъщност канеше САЩ да се присъединят към него в засилването на десетилетния подход на Израел за „косене на тревата“ по отношение на заплахите от Хамас и Хизбула и да го приложат към Иран. Това беше неправдоподобно по няколко причини.
Първо, най-вече за вътрешнополитическия електорат на Тръмп, косенето на тревата означава „вечна война“. Второ, Иран не е Хамас или Хизбула. Израел не може да успее сам, а цената за САЩ от многократното упражнение през последните месеци би изтощила ресурсите им със скорост, която просто няма смисъл за САЩ - камо ли за техните съюзници от Персийския залив, целите на иранския ответен удар.
Картата Ормуз
Преди всичко, Иран от февруари насам придоби възпиращ фактор, далеч по-ефективен от балистичните му ракети: новопридобитата способност да разрушава световната икономика по желание, като блокира петролния маршрут през Ормузкия проток.
Това бе сблъсък с реалността. То трябва да се използва за разработване на по-триизмерен подход към твърде реалните заплахи, пред които е изправен Израел.
Израелците ще имат възможност да изберат ново правителство до октомври, което ще отвори пътя за нови идеи за това как да подобрят дългосрочната си сигурност. Засега лидерите на опозицията се възползват максимално от унижението на Нетаняху, печелейки крайната десница, обещавайки да „довършат работата“ в Ливан. Но след като встъпят в длъжност, реалността ще ги удари: Няма как да се довърши работата. Израел не може да промени географията си, армията не може да се бори вечно и всички военни кампании на Нетаняху остават недовършени.
Хамас вече не е военна заплаха, но остава жива и контролира онези части от Газа, които армията на Израел не е окупирала. Западният бряг е в пламъци, макар че официално все още не е в състояние на война. Хизбула и Иран са отслабени военно, но оцеляват и са окуражени от успеха си в осуетяването на обединената огнева мощ на САЩ и Израел.
В краткосрочен план Израел може да наложи волята си само със сила, но по-далечният поглед изисква политическа стратегия, която може да намали заплахите без война. Това никога няма да е лесно, предвид възхода на Корпуса на гвардейците на ислямската революция на Иран и фанатизма на Хамас и Хизбула, но Израел има потенциални партньори в опита си да намали подкрепата за тях.
Ливанската държава също иска Хизбула да бъде обуздана, а преговорите между Израел и Ливан са в ход под натиск от САЩ. Мирът е заплаха и за Корпуса на гвардейците на ислямската революция, който преди американско-израелската атака през февруари се сблъска с население, бунтуващо се срещу икономическите провали на режима, изострени от обсесивното приоритизиране на чуждестранните военни авантюри. Палестинците може да са били допълнително радикализирани от офанзивата на Израел в Газа и агресивните му селища на Западния бряг, но им е писнало от лидерите им и търсят нещо ново.
Превръщането на всичко това в по-положителен цикъл ще бъде херкулесова политическа, дипломатическа и понякога военна задача. Но то има по-голям шанс за успех, отколкото само ракетите.
Марк Чемпиън е колумнист на Bloomberg Opinion, покриващ Европа, Русия и Близкия изток. Той е бивш шеф на истанбулското бюро на Wall Street Journal.