Приятели и роднини - дипломацията от аматьори на Тръмп е обречена на провал

От началото на втората администрация на Тръмп официалните представители, които би трябвало да са водещи в дипломацията, останаха на заден план

16 April 2026 | 20:10
Автор: Андреас Клут
Редактор: Божидарка Чобалигова
Снимка: Bloomberg LP
Снимка: Bloomberg LP
  • САЩ разчитат за дипломацията на аматьори, които се ползват с доверието на президента, но са извън полето си на компетентност
  • Тръмп поставя на преговарящите противоречиви и объркващи цели, които биха провалили и най-умелите дипломати
  • Стив Уиткоф е имотен магнат, който няма образование и му липсваше опит в дипломацията преди втория мандат на Тръмп
  • Вицепрезидентът Джей Ди Ванс е бил най-последователен противник на войната в Иран

Преговорите между САЩ и Иран в Исламабад бяха обречени на провал. Това не означава, че бъдещите кръгове, които може би ще започнат още тази седмица, са безсмислени. Но американският подход към дипломацията засега обрече преговорите на провал поради същите две причини, които попречиха на усилията за посредничество с цел постигане на примирие между Русия и Украйна, например, или за превръщането на крехкото примирие в Ивицата Газа в трайно решение на конфликта между израелци и палестинци.

Първата причина е, че САЩ през втория мандат на Доналд Тръмп разчитат не на професионални дипломати и експерти, а на аматьори, които може и да се ползват с доверието на президента, но иначе са извън полето си на компетентност.

Втората е, че Тръмп, като главен стратег, продължава да поставя пред преговарящите цели, които са толкова неправдоподобни, объркващи или противоречиви, че дори и най-умелите дипломати в историята – например Клеменс фон Метерних през 19-и век или Хенри Кисинджър през 20-и век, биха се провалили. В някои случаи той дори изглежда решен да подготви конкретни подчинени за провал. Това би обяснило защо изведнъж назначи вицепрезидента си Джей Ди Ванс да отговаря за преговорите с Иран.

Професионалистите в дипломацията остават на втори план

Аматьорството е проблем сам по себе си и е част от масираната атака на Тръмп срещу професионализма в управлението. От началото на втория му мандат официални представители, които в обичайна администрация биха играли водещи роли в дипломацията, бяха изтласкани на втори план, докато приятелите и членовете на семейството на президента поеха ръководството.

Марко Рубио, който не беше в Исламабад, е забележителен пример. Той е държавен секретар, както и съветник по националната сигурност (само Кисинджър е съчетавал и двете функции едновременно). Но докато Рубио е показвал впечатляващи таланти за политическо оцеляване и има доверието на президента по въпроси като Венецуела и Куба, той остана встрани при управлението на трите големи конфликта в Украйна, Газа и Иран.

По тези въпроси неофициалната титла на топ дипломат принадлежи на „специалния пратеник“ Стив Уиткоф. Той е имотен магнат от Ню Йорк, който е приятел на Тръмп от десетилетия (играеше голф с президента при втория опит за убийството му), но нямаше опит или образование в областта на дипломацията преди втората администрация на Тръмп.

Това си личи. Например, през по-голямата част от миналата година Уиткоф пътуваше до Москва, за да разговаря с руските представители, с които поддържаше контакт, и с президента Владимир Путин, но някак пропусна да посети Киев. Когато беше в Русия, той обикновено избягваше американското посолство и неговите експерти, като понякога дори не използваше американски преводачи, а разчиташе на преводачите на Кремъл. Той стана известен с интервюто си пред Тъкър Карлсън, в което повтаряше почти дословно опорните точки и пропагандата на Путин и сякаш не разбираше, че Русия е агресорът, а Украйна – жертвата.

Президентът приши към Уиткоф зет си Джаред Къшнър. Той помогна за сключването на „Авраамовите споразумения“ през първия мандат на Тръмп, но през втория смяташе да се съсредоточи върху огромните си инвестиционни фондове (като голяма част от парите идват от Близкия изток). Тръмп имаше други идеи и Къшнър и Уиткоф прескачаха от преговори на преговори за Украйна, Газа и Иран.

Те участваха също в преговори с пратеници на Техеран през юни м. г., когато Тръмп неочаквано започна бомбардировки, и отново през февруари, когато той започна войната. В различни моменти Уиткоф и Къшнър изглежда не разбираха какво им предлага иранската страна, тъй като им липсваха познания по ядрена физика и други подобни теми.

Те постигнаха по-голям успех в Газа, където осигуриха крехко примирие между Израел и „Хамас“. Но след това преувеличиха тази малка крачка, като я представиха като начало на възраждане на Газа и на региона, сякаш продаваха бляскав имотен проект. Съветът за мир, който трябваше да управлява възстановяването на Газа и да насочи към дългосрочно решение, макар че не включваше палестинци, някак отклони вниманието си към други въпроси, не на последно място величаенето на Тръмп.

Слаб две

Ветерани на традиционната дипломация като Арън Дейвид Милър и Даниел Кърцър дават на Уиткоф и Къшнър слаба оценка и считат дипломатическия процес на администрацията за „пълна бъркотия“.

Но не по-малка вина трябва да се приписва и на тези, на които е възложено да изпълняват стратегията. По-важният въпрос е дали тази стратегия е реалистична и последователна. Тя не е и вината е на президента.

Как е възможно някой, дори съвременен Метерних, да договори край на войната в Украйна, когато американският главнокомандващ продължава да оказва все по-голям натиск върху нападнатата страна и все по-малък, ако изобщо оказва някакъв натиск върху нападателя? И какво би могъл да стори дори Кисинджър, например, в израелско-палестинския конфликт, когато Тръмп продължава да се подчинява на израелския премиер Бенямин Нетаняху вместо да озаптява насилието на израелските заселници в Западния бряг и на други подобни места?

С началото на „военната си операция“ срещу Иран (която зловещо напомня на „специалната военна операция“ на Путин в Украйна) Тръмп изглежда е бил повлиян твърде много от Нетаняху, като е пренебрегнал всякакви плахи възражения, изразени от собствените му съветници. Най-категоричният противник бил Ванс, който последователно се е противопоставил на външнополитическия аватнюризъм и в частност на войната в Иран. Ако тя се превърне в катастрофа (а това вече е напът да стане), Ванс може да се окаже пророк. Това няма да се хареса на шефа.

И така, Уиткоф и Къшнър бяха изпратени в Исламабад като част от делегация, която вече се ръководеше от вицепрезидента. Затворено в продължение на 21 изтощителни часа с иранските си колеги, американското аматьорско трио трябваше да вземе предвид множество противоречащи си идеи, като същевременно запази способността си да действа.

Те трябваше да се придържат към линията на Тръмп, че САЩ вече са победили, дори когато иранците ясно вярват, че сега са по-силни, отколкото бяха преди 28 февруари. Те трябваше да се пазарят за спиране на иранската ядрена програма – за 20 години или може би само за пет, като същевременно избягват всяко впечатление, че преговарят за споразумение, подобно на това от времето на Обама, което Тръмп подиграваше и от което се оттегли едностранно през първия си мандат.

На обяд преди преговорите Тръмп се пошегува пред аудиторията, сред която беше и Ванс. Искам да се сключи споразумение, каза президентът, но „ако това не се случи, ще обвиня Джей Ди Ванс. Ако стане, ще си припиша цялата заслуга“.

Тръмп може да е вещ тактик в играта на политиката „аз на първо място“. Но той е плачевен стратег в неизмеримо по-голямата геополитическа игра „Америка на първо място“.