Ще може ли британският крал да се справи с грубияна в Белия дом
Кралят на Великобритания Чарлз III ще посети САЩ в разгара на напрежение между двете страни около войната в Иран
Обновен: 11 April 2026 | 15:11
Редактор: Петър Нейков
Президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви в своята социална мрежа, че Великобритания трябва „сама да си издейства петрола“ от Персийския залив и се надсмя: „ще трябва да започнете да се учите да се борите сами, САЩ вече няма да ви помагат.“ Неговият министър на отбраната Пийт Хегсет пък подигра „ужасно страшния Кралски флот“. Съдейки по този тон, времето за визитата на крал Чарлз III и кралица Камила във Вашингтон следващия месец изглежда неподходящо.
Често, когато англо-американските отношения преминават през труден период, правителството на Негово Величество обича да изпраща кралското семейство, за да потуши напрежението - но обикновено не когато спорът е в разгара си. Все пак има прецеденти при използването на този дипломатически коз.
След като разгневеният американски президент Дуайт Айзенхауер подкопава френско-британската военна операция в Суец през 1956 г., британският премиерът Харолд Макмилън изпраща младата кралица Елизабет II на следващата година, за да възстанови „специалните отношения“. Помага фактът, че Айзенхауер и Макмилън могат да се опрат на съвместното си военно минало, но решаваща е реалната политика, а не кралският блясък. И двете страни имат твърде много за губене, за да си позволят взаимни обвинения.
Джордж VI е първият британски монарх, посетил САЩ в епохата им на изолационизъм (през 1939 г.), само месеци преди Адолф Хитлер да започне Втората световна война. Когато Франклин Делано Рузвелт сервира хотдог на кралските си гости в своето имение, гордата му майка е ужасена. Но първата страница на „Ню Йорк Таймс“ с радост съобщава, че кралят „си поискал още“. Посещението е счетено за публичен успех, въпреки че Конгресът остава непреклонен по отношение на неутралитета дори след нахлуването на германските танкове в Полша и Франция.
Какво ще трябва да преглътнат британският крал и кралица при това посещение и какво точно ще получат в замяна? Дейвид Димбълби, наследственият глас на Би Би Си при големи държавни събития (баща му Ричард коментира коронацията на Елизабет) изразява мнението на мнозина извън обичайните антиамерикански среди, когато твърди, че визитата е неподходящо използване на монарха. Великобритания „дава на Тръмп повече, отколкото той заслужава“.
Въпреки това президентът несъмнено ще се държи учтиво по свой начин - той цени връзката си с династията Уиндзор. А както заяви миналата седмица пред Politico министърът Ник Томас-Саймъндс, кралят е опитен дипломат и не се изкарва лесно от релси от неуместни забележки. И той, и съпругата му могат „да се усмихват и да махат“, както стоически правеше майката на Чарлз. Но съдържание?
Макар че работата на монарха е да понася неудобни събеседници, има си граници. Когато веднъж ѝ е казано от правителството да съдейства за примамването на сталинистка Румъния извън съветския блок, кралица Елизабет се скрива в храстите на Бъкингамския дворец, вместо да посрещне гостите си - диктатора Николае Чаушеску и съпругата му Елена. Била е предупредена, че зловещата двойка ще открадне приборите и пепелниците. Румъния така и не става западен съюзник, макар че нейните лидери се вдъхновяват да построят чудовищен имитиращ дворец в столицата си.
Какъв ще бъде смисълът на това кралско гостуване по случай 250-годишнината от независимостта на Америка? Дори ласкателствата на премиера Киър Стармър към Тръмп не успяха да запазят преференциалните американски мита за британските стоки. „Даунинг стрийт“ №10 не получава информация от Белия дом за войната с Иран.
Това може би не е изненадващо. Слабостите на британската армия се разкриха още от първия ден на бойните действия. Многобройните обещания на Стармър за увеличаване на разходите за отбрана без реално финансиране дразнят военното ръководство, да не говорим за Белия дом. От друга страна, макар че повечето британци биха се зарадвали на краха на бруталния режим на аятоласите, атаката срещу Техеран е личен риск на Тръмп, а неговите „специални отношения“ са с Израел. Войната, подобно на президента, е силно непопулярна във Великобритания.
Има обаче геополитически уловка. Както отбелязва бившият съветник по национална сигурност Питър Рикетс, именно британците и другите западни съюзници вероятно ще платят сметката за отварянето на Ормузкия проток - ключов воден път за световните доставки на петрол и газ. „Иран разбра, че може да печели от преминаването през протока“, казва той пред Би Би Си. „И няма да се откаже от това.“ Затова игнорирането на американско-израелската авантюра не е вариант, както не е и студеното отношение към инициатора му в Белия дом.
Друг въпрос около визитата е защо Великобритания изобщо трябва да отбелязва собствените си поражения. Историческата перспектива е важна, но американската независимост е огромен дипломатически и военен провал за Британия. Компромисът би бил по-добър за империята — подобно на решенията, които по-късно дават на Канада, Австралия и Нова Зеландия самоуправляващ се статут.
Премиерът Маргарет Тачър имаше по-малко благосклонен поглед към 200-годишнината от Френската революция (през 1989 г. – бел. ред.) Тя отказа да изпрати делегация на празненствата в Париж. Тачър се гордееше с мирната еволюция на Великобритания към демокрация и свързваше насилствения разрив на републиканска Франция със стария ред с гилотините на „Терора“ и двете десетилетия разрушителни войни в Европа.
Като твърд съюзник на САЩ и близка с президента Роналд Рейгън, Тачър гледаше по-благосклонно на американската революция. Тя се вдъхновяваше от великия оратор от XVIII век Едмънд Бърк, който се противопоставя на британското правителство относно налагането на данъци върху колониите и използването на наемници - „мечът на германските селяни и васали“ - за да бъдат лишени американците от техните законни и политически права, или „английски привилегии“.
Въпреки това звучи странно, че лорд Хейлшъм, високопоставен член на кабинета на Тачър, през 1981 г. представляваше правителството на честването на 200-годишнината от битката при Йорктаун - поражението, което принуждава правителството на Джордж III да поиска мир във войната за независимост на САЩ. Още от самото начало британското общество е разделено по въпроса за американската независимост. За всеки Бърк има по един тори, който мърмори като Самюъл Джонсън, който казва: „Как така чуваме най-силните викове за свобода от тези, които поробват чернокожи хора.“
Сърцето ми е с обичащия свободата Бърк. Би било просташко да не отдадем почит на просветителските идеали на бащите-основатели на Америка. Но историята ни дава полезни уроци. През 1776 г. могъщият британски флот владее моретата, както днес американският. Бърк обаче предупреждава войнствените гласове в парламента, че „въоръжението не е победа“. Сянката на война, която пренебрегва тази мъдрост, ще тегне над тази кралска визита.
Мартин Ивънс е редактор на Times Literary Supplement и дългогодишен автор в Bloomberg Opinion. Преди това е бил главен редактор на Sunday Times и негов водещ политически коментатор.