Всички в Азия искат по-силна Япония - с изключение на Китай
Под ръководството на премиера Санае Такаичи Токио все повече се разглежда като стабилизираща сила в Индо-Тихоокеанския регион
Редактор: Божидарка Чобалигова
В Азия реакцията към изборния триумф на премиера Санае Такаичи е почти единодушна – по-силна Япония е добра за региона. Всички смятат така с изключение на Китай.
Първата жена премиер на Япония постигна историческа победа, която ѝ даде най-силния мандат от всички лидери в следвоенната ера на страната. Мащабът на тази победа има значение далеч извън Япония. Под ръководството на Такаичи Токио все повече се разглежда като стабилизираща сила в Индо-Тихоокеанския регион – зашеметяваща промяна за страна, която преди време накара Азия да изпитва дълбоко безпокойство от всяко възраждане на военната ѝ мощ. Тази промяна не се случва, защото регионът е забравил миналото. По-скоро той се опитва прагматично да се справи с настоящето.
Японската окупация на голяма част от Югоизточна Азия между 1941 и 1945 г. беше белязана от жестокост. Пекин продължава да се позовава на тази история и на собствения си травматичен опит, когато предупреждава срещу всяко възраждане на военната роля на Токио.
Но средните сили в Азия се приспособяват. Две са движещите сили за тази преоценка – признанието, че президентът на САЩ Доналд Тръмп цени собствения си интерес и влияние повече от дипломацията и сътрудничеството и нарастващата готовност на Китай да използва принудата като рутинно средство за държавно управление. Както твърди бившият индийски външен министър Нарупама Менон Рао, по-трансакционната външна политика на САЩ „неизбежно увеличава значението на съюзници като Япония за осигуряване на приемственост и стратегически баланс в Индо-Тихоокеанския регион“.
Подходът на Тръмп „Америка на първо място“ направи много азиатски съюзници неспокойни относно ангажиментите му в областта на търговията и отбраната. От Индия до Тайван, правителствата усещат остро тази нестабилност. Миналата седмица Делхи постигна търговско споразумение с Вашингтон, но едва след тежки преговори, в които картите бяха раздадени твърдо в полза на Белия дом. Подробностите все още се доуточняват, но малцина се съмняват коя страна излезе победител.
Междувременно Тайпе наблюдава с тревога как бъдещето му се обсъжда като средство за влияние в дипломатическите отношения между САЩ и Китай преди възможна среща между американския лидер и президента Си Дзинпин. Поуката, която много столици в региона излвличат, е, че подкрепата на Вашингтон е условна и подлежи на промени, които изглеждат непостоянни.
Китай прави инстинкта на предпазване още по-належащ. Чрез принудителни търговски мерки, притесняване на кораби в Южнокитайско море или избирателно използване на икономически инструменти като ограничения върху туризма и критичните суровини, Пекин показва колко бързо може да накаже поведение, което не му харесва.
Острата реакция на коментарите на Такаичи от миналата година, когато тя предположи, че кризата в Тайванския пролив може да засегне пряко сигурността на Япония, подчертава тази реалност. Фактът, че не се е отрекла от коментарите си, въпреки че многократно е заявявала, че иска стабилни отношения с Китай, е показателен. Натискът от Пекин има обратен ефект, който засилва обществената подкрепа в Япония за намаляване на икономическата зависимост от втората по големина икономика в света и повишаване на вътрешната устойчивост относно редкоземните елементи и енергията.
Токио, който има по-голяма увереност, усложнява предпочитания от Пекин регионален ред. За много от средните сили в Азия това прави Япония привлекателен противовес. Южна Корея е типичен пример. Сеул, който дълго време се отнасяше скептично към възхода на Япония поради историческата вражда, показа забележима промяна. Неотдавнашната „барабанна“ дипломация на Такаичи с президента И Дже-мьон беше нещо повече от вайръл момента на К-попа. Тя даде знак за готовност да се загърбят старите вражди и да се задълбочи сътрудничеството.
Тези отношения ще бъдат от решаващо значение. Отношенията на Южна Корея с Япония са белазяни от периоди на близко сътрудничество в областта на сигурността, които се редуват с рязко влошаване на дипломатическите отношения, дължащо се на национализма. Но в двете столици все повече се признава, че е необходимо функционално партньорство, за да се справят с нарастващия натиск от Китай и постоянната заплаха, която представлява Северна Корея.
Тези регионални сметки промениха и дебата за сигурността в Япония. Разходите за отбрана достигат рекордни нива, а обсъжданията за милиратиризация, които преди време бяха тема табу, стават нещо обичайно. Проучване на кабинета от 2025 г. показа, че 45,2% от анкетираните вече смятат, че размерът и капацитетът на силите за самоотбрана трябва да бъдат укрепени. Това е увеличение спрямо 42% през 2022 г., когато проучването беше проведено за последен път. Военната мощ и дейностите на Китай в региона бяха посочени като основна причина за тази нагласа.
Такаичи вече е изправена пред възможност и риск, тъй като обмисля да преразгледа чувствителни конституционни въпроси. Тя отдавна настоява за промяна на пацифистката конституция, която беше наложена от САЩ по време на Втората световна война и никога не е била променяна, но ще трябва да ходи по тънко въже. Твърде предпазливи действия биха подкопали мандата ѝ, но твърде смели ходове може да разтревожат съседите. Това би подхранило и говоренето на Пекин, че военанта заплаха от Япония е просто в латентно състояние.
Засега посоката на вятъра е благоприятна за нея. Победата ѝ дава на Токио рядка политическа стабилност, за да играе по-голяма роля в регион, притиснат между американската нестабилност и нарастващия натиск от Китай. За голяма част от Азия този баланс е не само добре дошъл, но и става все по-необходим. За Китай точно това е проблемът.