Китай има специален достъп до редкоземни елементи — от Мианмар

Когато Китай обяви, че ще засили ограниченията върху износа на редкоземни елементи или специализираните продукти, които ги съдържат, беше пропусната важна истина. Значителна част от веригата му за доставки идва от Мианмар, управлявана след преврат през 2021 г. от широко осъждана военна хунта.

САЩ, заедно с по-голямата част от света, се страхуват от контрола на Пекин върху редкоземните елементи, които са жизненоважни за технологиите, от батерии до дронове. Но както Западът, така и Индия пропускат възможности за стабилизиране на веригата за доставки — защото, за разлика от китайското ръководство, те избягват да се занимават с нестабилни политически ситуации.

Пекин е дълбоко ангажиран в сложната и насилствена политика на Северен Мианмар, за да поддържа движението на камионите с критични минерали. Според някои академични проучвания, количеството редкоземни елементи, добивани в тази страна и премествани през границата, е двойно по-голямо от количеството, лицензирано за добив в целия Китай. За някои ключови тежки минерали, обзетата от бунтове Мианмар осигурява две трети от световните доставки.

Следователно не е напълно изненадващо, че Мианмар е ухажван от Пекин, въпреки че най-близкият съюзник на Найпидо днес вероятно е Русия. Лидерът на хунтата е посетил Москва два пъти от началото на годината и се е срещнал с Владимир Путин по време на парада на победата на Русия на 8 май. Това беше и първата му възможност да проведе официална дискусия с колегата му Си Дзинпин.

Китай отделя време и дипломатически капитал, за да стабилизира Северен Мианмар - разбира се, по свои собствени условия. През последните месеци той беше домакин на множество срещи в южния град Кунмин между собствените си емисари, правителството на Мианмар и различни бунтовнически групировки. Тази продължителна, многостранна гражданска война може да изглежда далечна за мнозина от нас, но за Пекин тя е основен приоритет.

И тя трябва да бъде такава и за всички останали. Нестабилна Мианмар, управлявана изцяло от безотговорни военачалници, които извличат жизненоважни ресурси и ги предават на едро на Пекин, не е в интерес на света. Малко държави са толкова жизненоважни за зеления преход и глобалната икономическа сигурност.

Другата ѝ огромна съседка, Индия, е особено късогледа. Ню Делхи обича да се преструва, че дипломацията ѝ в Мианмар е прагматична и различна от идеалистичната наивност на Запада, особено на САЩ. Може би. Но и тя е заседнала в миналото.

Длъжностните лица основно смятат Мианмар за източник на турбуленция в североизточната част на Индия, която има подобен етнически състав. Следователно политиката на Индия е била предимно реактивна. Ню Делхи се тревожи за трансгранични бунтове, които убиват граждани - и, по-скоро, за бежанците рохинги. Специалният докладчик на ООН за правата на човека в региона призова тази седмица за разследване на скорошни, непроверени твърдения, че някои бежанци са били насилствено депортирани. А наскоро Индия отмени споразумение за свободно движение през границата си с Мианмар, което беше в сила от 1970 г.

Голяма част от това може да има политически смисъл в Ню Делхи, предвид сектантските тревоги на Индия. Но това не могат да бъдат единствените оси, по които страната ангажира своя проблемен съсед.

Единственото дългосрочно начинание, в което Индия е инвестирала, е проект, съсредоточен около пристанището Ситуе в Мианмар. Тя вижда това като начин да свърже уязвимия си североизток с морето, без да преминава през все по-недружелюбен Бангладеш. Това е важно, но не може да е всичко. Индия има едни от най-големите минерални резерви в света на границите си и не е направила много, за да попречи на Китай да придобие монопол върху достъпа.

Ню Делхи трябва да се ангажира и да обърне внимание на тази забравена граница. Трябва да започне да ангажира по-широк кръг от заинтересовани страни. Вече прави това в Западен Мианмар, за да сведе до минимум трансграничното напрежение и да гарантира безопасността на своите инфраструктурни проекти - тези усилия трябва да бъдат разширени.

Не е като никой в индийския елит да не знаят това: Миналия декември група от Геоложката служба на Индия посети Мианмар, за да обсъди критични минерали. Но въпреки исканията от Найпидо - където мнозина искат алтернатива на експлоатацията от Китай - индийската власт все още не желае да ангажира ресурси или капитал за нови и несигурни проекти, колкото и важни да са те за бъдещия икономически растеж и устойчивост.

Това не е задължително да е конкуренция с Китай. Ако и Индия, и Китай помогнат за стабилизирането на Мианмар, позволят на повече редкоземни елементи да стигнат до свободния пазар, като същевременно гарантират, че местните производители получават справедлив дял, тогава всички печелят.

През 2010 г. Барак Обама раздразни някои в Индия, когато заяви в парламента, че една велика демокрация трябва да се грижи за правата на човека в съседните си страни. Това време на идеализъм може би е отминало - и се оказа, че демократите в Мианмар също не са добри по отношение на правата на човека. Но все още има основателни причини, поради които Индия не бива да се отдръпва или дистанцира. Ню Делхи трябва да спре да се вманиачава по Пакистан на западната си граница и да обърне малко внимание на източната си граница.

Михир Шарма е колумнист за Bloomberg Opinion и старши сътрудник в Observer Research Foundation. Преди това е бил редактор в Business Standard и колумнист в Indian Express.

Още по темата

САЩ ще търсят намаляване на митата и редкоземни елементи в преговорите с Китай

Рали на пазара на редкоземни метали поради признаците за подкрепа от Тръмп

Ето кои седем редкоземни метала Китай използва срещу САЩ

Тръмп ламти за редкоземните богатства на Украйна, но те са измислица