- През последните години зависимостта на България от руския суров петрол не беше резултат от технологични ограничения в рафинерията, а от последователни политически решения и силното влияние на Лукойл в страната
- Вместо да предприеме този подход за намаляване на риска, държавата предпочете да поиска дерогация. Тя удължи използването на руски нефт в период на засилващи се санкционни и геополитически рискове.
- Санкционният натиск допълнително изостри тези рискове и направи сравненията с други държави особено показателни
През последните години зависимостта на България от руския суров петрол не беше резултат от технологични ограничения в рафинерията, а от последователни политически решения и силното влияние на Лукойл в страната. След началото на конфликта в Украйна България разполагаше с възможност да приложи германския модел, при който държавата временно поема оперативен контрол над рафинерия, собственост на руска компания. В българския контекст тази стъпка беше напълно оправдана, тъй като Русия официално определи България като вражеска държава, а рафинерията в Бургас представлява стратегически обект от критичната инфраструктура. Оставянето на такъв актив под контрола на дружество от руски произход, което, макар и частно, функционира под съществено влияние на Кремъл, представляваше значителен риск за националната сигурност.
Още по темата
Имаше ли смисъл от дерогация за България
Вместо да предприеме този подход за намаляване на риска, държавата предпочете да поиска дерогация. Тя удължи използването на руски нефт в период на засилващи се санкционни и геополитически рискове. Решението запази зависимостта в момент, когато рафинерията имаше пълна техническа възможност да премине към алтернативни доставки. Последвалото развитие показа, че дерогацията не е била необходима. Тя даде възможност на Лукойл да реализира значителни печалби, допълнени от държавната субсидия за електроенергията, а приходите от руския петрол продължиха да укрепват финансовата позиция на руската държава. Въпреки тези извънредни ползи за компанията цените на горивата в България не намаляха и потребителите не получиха обещаното облекчение.
Когато дерогацията отпадна, стана ясно колко изкуствено е била поддържана представата за технологична зависимост. Рафинерията безпроблемно премина към доставки от Казахстан, Ирак, Саудитска Арабия и Либия. Производството остана стабилно и пазарът не усети сътресения. Така постепенно се утвърди разбирането, че истинската уязвимост на страната произтича от структурата на собственост и концентрацията на контрол, а не от характеристиките на суровината.
Тази еволюция разкри по-дълбокия структурен проблем, а именно изключителната концентрация на контрол в ръцете на един оператор. Лукойл продължава да държи ключовите звена по цялата верига за снабдяване с горива. Компанията контролира единствения вход за суров петрол, единствената рафинерия в страната, повече от 70% от пазара на горива, почти цялото авиационно гориво и основната складова инфраструктура. На територията на рафинерията функционират 30 дружества с пряка или косвена руска собственост, които оформят напълно интегрирана система. Тази структура превръща корпоративния риск в системен риск за държавата и поставя под съмнение устойчивостта на снабдяването в условията на нестабилна международна среда.
Зависимостта от руски доставки
Зависимостта на държавата се проявява не само в инфраструктурен, но и във фискален план. През системата на Лукойл преминават около 960 млн. евро от акцизи и между 760 и 910 млн. евро от данък върху добавената стойност годишно. Общият поток от 1.7 до 1.9 млрд. евро представлява приблизително 5% от приходите в държавния бюджет и около 2% от брутния вътрешен продукт. Това са индиректни данъци, платени от потребителите, но държавата реално зависи от този финансов поток. Фискалната зависимост допълва структурната и показва, че уязвимостта е едновременно икономическа и институционална. Така присъствието на Лукойл се превръща в двойна зависимост, тъй като компанията осигурява значителен бюджетен приход и едновременно контролира критични елементи от пазара.
Санкционният натиск допълнително изостри тези рискове и направи сравненията с други държави особено показателни. Нагледният пример е Сърбия, където рафинерията в Панчево е собственост на НИС, в която Газпром нефт държи мажоритарен дял. Поради тази структура на собственост НИС попадна под американските санкции, насочени към руските енергийни компании. Сърбия получи кратка отсрочка, която позволяваше временно продължаване на операциите, но тя изтече и не беше подновена, тъй като страната не въведе особен управител и не предприе стъпки за отделяне на рафинерията от руския контрол. След изтичането на отсрочката международните доставчици спряха търговските операции, банките отказаха разплащания, а рафинерията остана без суров петрол и премина в режим на топла циркулация.
Правителството предупреди, че санкциите застрашават и банковия сектор поради риска от вторични санкции. Недостигът на горива доведе до ценови шок, при който цените на бензина и дизела преминаха 3.50 лева за литър, а в редица региони се появиха рискове за ограничаване на продажбите. Ако Сърбия не въведе особен управител или не постигне продажба на собствеността с одобрение на OFAC, страната е изправена пред опасност от още по-дълбока криза, която може да засегне едновременно енергийната сигурност, банковата система и основните снабдителни вериги.
На този фон решението на България да въведе особен търговски управител беше ключова стъпка за намаляване на риска от сръбски сценарий. Неговата роля е да отдели оперативното управление от санкционирания собственик и да осигури спазването на регулаторните изисквания, което беше необходимо условие за получаване на шестмесечния лиценз от Съединените щати и Обединеното кралство. Българският модел обаче се основава на фигура без професионален опит в международната търговия с нефт и в управлението на рафинерии, което прави устойчивостта на механизма силно зависима от техническите екипи. Това ограничава полето за грешки в момент, когато санкционната съвместимост е критично важна за бъдещото удължаване на лиценза.
Паралелно със санкционния натиск и промяната в доставките започна рязък спад на износа на горива. Този процес започна още преди въвеждането на забраната от Народното събрание и беше следствие от преструктурирането на производството към вътрешния пазар. Докато през 2023 г. износът възлизаше на около 4.2 млн. тона, през 2025 г. той намаля до приблизително 1.3 млн. тона. Забраната за износ, въведена през 2025 г., не беше причина за този спад, но допълнително затвърди ограниченията и намали оперативната гъвкавост на рафинерията. В условията на санкционен режим, липса на паралелна инфраструктура и концентрирана собственост това увеличава риска за снабдяването и стабилността на пазара.
С натрупването на тези процеси бъдещето на рафинерията придобива стратегическо значение. Лукойл вече обяви готовност да се раздели с международните си активи, включително тези в България. Това отваря възможност страната да преструктурира сектора по начин, който намалява системната зависимост и гарантира устойчив контрол върху критична инфраструктура. Привличането на западен стратегически инвеститор с прозрачна структура на собственост и доказан управленски капацитет би позволило разделяне на дейностите, създаване на реална конкуренция и ограничаване на влиянието на един оператор. Подобен подход е необходим за премахване на риска, свързан със собствеността върху критична инфраструктура от санкциониран субект, както и за гарантиране на стабилно снабдяване след изтичането на шестмесечния лиценз.
Ако България използва тази възможност и въведе прозрачен и конкурентен модел на управление, рафинерията в Бургас може да се превърне от източник на уязвимост в стратегически актив. Така петролният сектор ще бъде трансформиран от зона на риск в стабилна основа за икономическата сигурност на страната и ще осигури необходимата предвидимост в условията на продължаваща геополитическа несигурност
