В началото на месец юли Европейската комисия предложи поредния амбициозен план за намаляване на нетните емисии на парникови газове в ЕС с 90% до 2040 г. Това е изцяло в унисон с дългосрочната политика на Европейската зелена сделка и изглежда странно на фона на множеството отстъпления в съответната регулаторна рамка през последната година. За сметка на това преговорите по климатичната цел на ЕС от името на Европейския парламент бяха възложени на дясната група „Патриоти за Европа“. Те ще изберат докладчика, който ще изготви позицията на Парламента и ще води разговорите с правителствата на ЕС от името на евродепутатите относно целта на блока за намаляване на емисиите до 2040 г. Това им дава безпрецедентно влияние върху следващия климатичен цикъл на ЕС и реално го обрича на неуспех, защото Патриотите ясно заявяват желанието си Европа да забрави Зелената сделка и да се върне към здравия икономически разум.
Какво се случва всъщност и какво можем да очакваме?
Видимата промяна в европейската политика започна през септември, 2024 г. Тогава Марио Драги, бивш председател на ЕЦБ, представи своя дългоочакван доклад The Future of European Competitiveness. Документът очерта сериозни рискове пред европейската индустрия и призова ЕС да инвестира между 750 и 800 милиарда евро годишно, за да остане конкурентоспособен в глобалната надпревара за нови технологии. Въпреки че не отхвърли изрично Зелената сделка, докладът постави акцент върху нуждата от оптимизиране на регулациите и по-добра координация между климатичните цели и икономическата реалност.
На базата на Доклада Европейската комисия измисли нов лозунг, който нарече Сделка за чиста индустрия (Clean Industrial Deal), която да надгради Зелената сделка, но с по-малко бюрокрация и по-голяма подкрепа за индустрията.
В началото изглеждаше, че няма да има чак толкова големи промени, но положението бързо се промени. Тон зададе отлагането на влизането в сила на Директивата за обезлесяването с една година, поради очевидната неподготвеност на бизнеса за прилагането й и съпротивата на засегнатите страни, износители на земеделска продукция от глобалния Юг.
През януари 2025 г. Доналд Тръмп пое отново поста на Президент на САЩ и започна бързи действия за дерегулация в сферата на околната среда: отмяна на ESG регулации, ограничаване на финансирането за възобновяема енергия и агресивна подкрепа за добив и потребление на изкопаеми горива и ядрена енергия. Тази промяна в курса на САЩ
допълнително стимулира дебата в ЕС: Може ли Европа да си позволи да остане „зелена крепост“ в свят, който се връща към конвенционални енергийни източници?
Зелената сделка на ЕС остана официална рамка за действие, но много от ключовите й елементи бяха отложени, орязани или директно отменени. Най-известен стана т. нар. Омнибус пакет за Директивата за корпоративна отчетност за устойчивост (CSRD), Таксономията за устойчиви инвестиции и Директивата за надлежна проверка за устойчивост във веригата на доставки (CSDDD). Детайлите в пакета все още подлежат на уточняване, но обхватът и мащабът на всички споменати регулации със сигурност ще бъдат силно ограничени. Подобни Омнибус пакети вече се дискутират практически за всеки компонент на Зелената сделка.
Въглеродното мито за вносни продукти (CBAM) също е подложено на унищожителна критика, а оцеляването му в светлината на търговските войни на Тръмп изглежда все по-несигурно. Натиск от бизнеса доведе до ревизии или забавяния на редица други зелени регулации, вкл. Законът за възстановяване на природата, Директивата за зелените твърдения (срещу greenwashing), строгите изисквания за емисии от автомобили и земеделие. В същото време Китай, Индия, Индонезия, Бразилия и други развиващи се страни обвиняват ЕС в „климатичен протекционизъм“, особено по отношение на CBAM и Директивата за обезлесяването, и настояват за по-гъвкави механизми и повече финансова подкрепа.
Тези промени са част от по-широка тенденция, често наричана greenlash – реакция срещу прекомерната регулация и нереалистичните цели, водеща до политически компромиси и дерегулация. Дебатът се премести от „Колко зелени да бъдем?“ към „Как да бъдем зелени, без да губим конкурентоспособност?“ и даже „Има ли смисъл изобщо да бъдем зелени, ако резултатите са такива?“
Това не е лишено от основание, защото фактите са очевидни и все по-трудни за отричане:
Към днешна дата дългосрочните енергийни и климатични политики на Европа не водят до икономически ръст, индустриален бум, енергийна сигурност и независимост и социален просперитет, а точно обратното – Европа изостава във всеки един компонент на устойчивото развитие, както в сравнение с Китай, така и със САЩ.
Завръщането към здравия разум и глобалната конкуренция изглежда логично, но не е гарантирано. Добрата новина е, че националните правителства все повече осъзнават грешките, стремят се да ограничат вредите и да променят курса. Лошата е, че европейските институции са превзети от активисти, бюрократи, лобисти и популисти, които няма лесно да сдадат предимствата, субсидиите и привилегиите на властта. Бъдещето ще покаже кой ще надделее.
