- Според някои може би наблюдаваме локални войни, движени от различни фактори и цели, но почти във всяка точка на напрежение по света в последните години виждаме ясната роля на три основни военни сили: САЩ, Китай и Русия.
- Според някои може би наблюдаваме локални войни, движени от различни фактори и цели, но почти във всяка точка на напрежение по света в последните години виждаме ясната роля на три основни военни сили: САЩ, Китай и Русия
- От друга страна в момента Китай се възползва от привидно неконфликтната си позиция, за да кооперира с водещи икономики – като тези в ЕС – и да разпространява влиянието си по света – не със сила, а чрез предлагане на заеми, помощ и инвестиции
Три дни след началото на новата година САЩ проведоха операция във Венецуела, при която беше задържан президентът Николас Мадуро. След месеци на струпване на сили в Карибския басейн и различни вербални атаки видяхме предприемането на военни действия, за които малко анализатори бяха подготвени. Веднага след това американският президент Доналд Тръмп хвърли заплахи и към Куба, Колумбия и Гренландия – към която изглежда се е насочил от години. Ескалацията в Латинска Америка идва на фона на геополитически конфликти в различни точки по света. Пътищата, по които можем да четем ситуацията, изглеждат два: Първият – локална ескалация и разпределяне на влияние, като всеки глобален лидер опитва да „отхапе“ по-голямо парче от „пая“, в опит да си подсигури по-добра позиция (ресурси, разположение, военни бази, търговско надмощие). Вторият е по-песимистичен, но и по-добре би обяснил действията на големите сили, а именно, че се намираме в повторение на Студената война, но с променени играчи и цели, които не изключват подобряването на позиции, споменато по-горе.
Да се върнем към контекста, в които се развиват събитията. Имаме войната в Украйна, която в сегашното си измерение продължава почти 4 години, след руската инвазия през февруари 2022 г., но е ключово да припомним, че това бе огромна ескалация, но не и начало на войната, което анализаторите определят с анексирането на Крим през 2014 г. Също така можем да кажем, че Израел е в дългогодишен конфликт с Иран, водейки война с прокситата му (Хамас, „Хизбула и хутите), а през лятото на 2025 г. това прерасна в позната днес като „Дванадесетдневната война“. През изминалата 2025 г. действията на Израел в Газа бяха определени от редица организации като геноцид. Бяхме свидетели и на ескалация на напрежението между Индия и Пакистан, както и между Тайланд и Камбоджа. Трябва да споменем и раздираната от военни конфликти и въоръжени преврати Африка.
Студена война 2.0?
Според някои може би наблюдаваме локални войни, движени от различни фактори и цели, но почти във всяка точка на напрежение по света в последните години виждаме ясната роля на три основни военни сили: САЩ, Китай и Русия. Това ни връща към въпросът в началото: „Какво наблюдаваме? Конфликти в различни точки по света, подкрепени от големите страни или голяма Студена война (в контекста на модерния глобализиран, многополюсен свят)?“ Действията от последните години все повече приличат на второто.
Ако сме свидетели на подобен сценарий, то главните играчи в него са САЩ и Китай, но виждаме и появата на регионални лидери в лицето на: Бразилия, Индия, Нигерия, ЮАР. Умишлено не споменаваме ЕС. Изглежда, че докато всички са се захванали с играта на влияние, блокът е абдикирал от външнополитическото си присъствие. От формирането на БРИКС имаме ясно разделени блокове, борещи се за позиции, като това се препотвърждава с инициативата на Пекин „Един пояс, един път“, търговската война между САЩ и Китай още от първия мандат на Тръмп и най-скорошната стратегия за сигурност на САЩ.
Ако приемем, че сме в нов етап на студена война, то средствата, целите и похватите са се променили в сравнение със средата на ХХ в., но някои неща остават същите като: нуждата за повече влияние, определянето на ключови точки и изтощаването на противника поетапно чрез търговски и икономически похвати, избягвайки директен горещ конфликт между конкурентите.
Още по темата
Венецуела
Венецуела разполага с голямо количество ресурси, един, от които е именно петролът. Страната разполага с най-големите доказани залежи, но е отговорна за много малък процент за общата търговия на петрол, спрямо лидери като САЩ и държавите от ОПЕК+. Това бе и една от обявените цели на американската администрация, а именно инвестиции в тези находища и повишаване на производството във Венецуела – разбира се, под шапката на петролните гиганти от САЩ. Венецуела е и традиционно близък съюзник на Китай, Иран и Русия – три основни опонента на САЩ.
Освен очевидните икономически и стратегически ползи, които биха дошли със смяна на режима във Венецуела и смяната му с управление, което ще се приближи към САЩ, медалът има и друга страна. В подобен тип битка, в която целта е не само икономически, технологичен и военен напредък, но и изтощаване на опонента, ключово е да се „саботират“ инвестициите и напредъка на съперниците. Венецуела е получила общ дълг от Китай на стойност над $100 млрд., евентуално сближаване на латиноамериканската страна със САЩ, не само ще донесе дивиденти за най-голямата икономика в света, но и ще парира желанието на Китай за влияние и извличане на ресурси в региона.
Тайван
Това естествено води към друга потенциална точка на напрежение – Тайван. Китай провежда рекорден брой учения около водите на самоуправляващия се, демократичен остров и опасенията за потенциални действия от икономика №2 се увеличават. Редица доклади на западни разузнавателни служби твърдят, че Китай вероятно цели да започне някакъв тип действия до 2027 г. Но тук има проблем. Атака срещу Тайван и последващото блокиране на Острова ще доведат до огромни икономически последици – не само за САЩ и американските компании, които произвеждат своите чипове, благодарение на TSMC, но и за всяка друга страна, включително Китай.
Също така подобни ходове на Китай ясно ще дадат сигнал, че се намираме в световно геополитическо положение, в което всяка страна може да нападне друга (най-често по-слаба), за да извлече различен тип ползи, да внесе хаос и да навреди на съперниците си – като САЩ – по невоенен начин.
От друга страна в момента Китай се възползва от привидно неконфликтната си позиция, за да кооперира с водещи икономики – като тези в ЕС – и да разпространява влиянието си по света – не със сила, а чрез предлагане на заеми, помощ и инвестиции. Нападение на Тайван би сринал този международен имидж, който Китай гради от десетилетия.
Вероятно можем да предполагаме и че САЩ със сигурност биха се намесили, за да защитят Острова, а китайската армия, въпреки технологично усъвършенствана, все още не е по-силна от американската. Разбира се, отговорът на въпроса дали Тайван би била следващата точка на напрежение, ще бъде отговорен предимно от Китай и това доколко е готов да издържи на международен натиск, световна криза и потенциалната защита на САЩ, ако реши да нападне Тайпе.
Гренландия и потенциалните други „авантюри“ на САЩ
Операцията на САЩ във Венецуела бе пореден случай на потъпкване на Международното право, което изглежда крайно пренебрегнато в последните години. Освен че беше нарушаване на суверенитета на латиноамериканската страна, то не беше съгласувано с Международната общност и съюзниците от НАТО . Но подобен ход в Гренландия би имал доста по-различен облик. Дания е страна-членка на НАТО, което прави евентуалната ескалация в разрез с партньорите от алианса, а не само с Международното право.
Гренландия е с геостратегическа локация, което я прави добро място за разположение на бази, както и ключова за търговията с достъпа си до корабни маршрути в Арктика. Тя разполага и с не малко количество ресурси, които изглеждат примамливи за администрацията на Тръмп. По-вероятно е да видим отново желанието на Доналд Тръмп за трансакционен подход, обещавайки големи инвестиции в Гренландия (и вероятно тактики за извиване на ръце на европейските партньори и в частност Дания). Но военни действия биха отворили вратата за страни като Русия, която от години вече тества способностите за реакция на НАТО и позициите на Тръмп спрямо партньорите на САЩ. Ако страна-членка на алианса може да си позволи такива действия, то какво става разрешено за Путин?
Освен това Тръмп би се сблъскал и с изключителен вътрешно политически натиск. След действията си във Венецуела не всички американци бяха съгласни с този нов подход, а именно, връщането на доктрината Монро. Въпреки изказванията на американският президент за НАТО, то Конгресът дава ясни сигнали, че САЩ не се отказва от лидерската си роля в алианса и съюзническите си отношения с останалите членки. За Тръмп одобрението е ключово, поне през 2026 г., тъй като предстоят междинни избори в страната, на които поражение на републиканците би означавало загуба на крехкото мнозинство в Сената, а за това би била обвинявана фигурата на президента и обкръжението му.
Вероятно последните действия, които виждаме и цялостният подход на Доналд Тръмп, е опит за настигане на скоростта и решимостта, с които авторитарните и недемократичните управления боравят. САЩ не искат да губят ролята си на световен лидер и да изпадат от надпреварата за влияние. Напълно възможно е да видим нови действия срещу други държави в Западното полукълбо, което САЩ смятат за основен фокус и сфера на влияние. Съветниците на Доналд Тръмп вероятно искат да тестват за какво Китай и Русия ще затворят очите си и за какво – не. От друга страна Пекин изглежда се подготвя за действия срещу Тайпе в някакъв момент, а американската външна политика ще се възползва от невъзможността Китай да реагира във всички точки на света – тактика, която бе използвана срещу Русия в Сирия.
Модерната Студена война изглежда е в началните си етапи, докато се проявят всички локални лидери или „полюси“. Засега в нея се открояват подпалените страници на Международното право, а технологичната надпревара и конфликтите за сфери на влияние са добре познато от ХХ в. проявление. Не трябва да забравяме и, че лидерите на световните сили са в напреднала възраст, което може да говори за изцяло нов облик на международните отношения през следващите 10-15 години. Трудно е да предскажем бъдещите ходове на САЩ, Китай, Русия и Индия, но все по-вероятно изглежда сегашната ситуация в някакъв момент да достигне своята „Кубинска криза“.
