- Мария Михайлова – Коцева е клиничен психолог и психотерапевт (дипломирана към Федерацията на европейските психодрама тренинг организации), специализирала индивидуална психоаналитична психотерапия в Париж.
- Тя е сертифициран преговарящ в ситуации на кризи и критични инциденти към Отдела за водене на преговори на ФБР, САЩ. Освен дългогодишния ù опит в Института по психология – МВР, тя е работила за международни компании за подбор на високи мениджърски позиции, както и за развитие на лидерски и „меки“ умения.
- Трябва да запазим умението да поставяме лични граници и да продължим да мислим критично
Г-жо Коцева, защо във време на постоянна дигитална свързаност хората са все по-самотни?
Краткият отговор вероятно е: „Защото живеем в парадоксално време“. Парадоксално, защото социалните мрежи започват с идеята да преодоляват териториалните граници и да ни свързват не просто чрез аудио, както в аналоговия свят, а чрез видео връзка. Още с раждането, родителите дават на детето си любов, подкрепа и поставят граници. В живия контакт ние изпитваме истински емоции – думите, отношението и поведението на другия насочват нашите реакции и мисли. Това не е филм, а съвместно творене на моментите. Но при дигиталната комуникация усещането за телесна близост липсва. Контактът при раждането е физически, чрез допир, а чрез дигиталната свързаност ние не преживяваме другия, а само неговата отдалеченост. Как да не усещаме самота в този контекст?
Още по темата
AI приятел – лесно, бързо и удобно. Какви са психологическите рискове зад това?
Първият риск е свързан с подкопаването на идеята за приятелство – връзка, основана на доверие, споделен опит и взаимна подкрепа. С изкуствения интелект нямаме обща история, а дори да създадем такава, той не би бил само „наш“ приятел. Това поставя под съмнение уникалността на приятелството и може да породи тревожност, несигурност и дори параноидни мисли. Вторият риск произтича от стремежа към „лесно, бързо и удобно“. Истинската зрялост идва с умението да чакаме, да проявяваме търпение и да инвестираме дългосрочно в отношенията. „AI приятелят“ насърчава обратното – регресия към първични, импулсивни избори и невъзможност за дълбока емоционална връзка. Така той се превръща в средство, което не позволява на човека да бъде пълноценна личност и го прави по-уязвим към манипулации.
В кой момент е възможно да забравим, че изкуственият интелект е само алгоритъм? Ако започнем повече да вярваме на идеята за скоростта, с която той доминира живота ни.
Ако загубим усещане да поставяме лични граници – в това число и времеви – колко от личното ни време ангажираме, за да сме с изкуствения интелект. Идеята е да не се отказваме от критично мислене и да си задаваме въпроса „Защо?“. И да търсим свързаност през жив контакт, в който има и известни трудности, непредвидими ситуации, тревожни очаквания – тъй като така успяваме да се чувстваме пълноценни и цялостни личности.
Защо сме склонни да приписваме човешки качества на дигитално приложение?
Заради неосъзнатата нужда да се оглеждаме в себеподобни, хората търсят усещането за принадлежност и социална свързаност. Човек е социално животно, а шансовете за оцеляване се увеличават в общност. Това е и компромис – изкуственото да бъде „близко до“ естественото, понякога дори като техника за социална манипулация. Пример за това е Миа Зелу – AI персонаж, който изпълнява роли на инфлуенсър, приятел и съветник. Интересът ми не е само към качеството на нейното представяне, а към идентичността, която носи името ѝ. То я прави да изглежда повече като личност, отколкото като продукт. Интересно е, че не съществува подобен мъжки образ. Нека не забравяме обаче, че естественият интелект е победил изкуствения, тъй като последният е създаден от първия.
Има ли патологично поведение зад необходимостта от AI приятелство?
По-скоро има трудности в комуникацията в осъществяването на жив контакт, на свързаност, което в крайна степен на привързаност и безкритично доверие в AI приятелство би могло да прилича на патологично поведение. Не съм привърженик на крайни формулировки и като психолог и психотерапевт бих се замислила какво кара човек да има необходимост от AI приятелство, какво му липсва, какви трудности среща в процеса на общуване, какъв е социалния му кръг, какви интереси има и как ги поддържа, кои са хората, на които се опира, какво се е случвало в живота му... Но изолираността от света, особено след локдаун-режима по време на COVID 19 (която неслучайно днес е повече социална, отколкото здравна криза) и потапянето в дигитален свят засилиха тази необходимост.
Какви са основните рискове за психичното здраве на човека в дигиталната ера?
Никак не са малко – да се откъсне от другия, да се изолира, да му е трудно да вярва в себе си, в другите, да се откаже от откривателски стремеж и от стремеж да създава през въображение и с ръце продукти, които може реално да докосва... дори да планира пътуване и да стигне до реална дестинация... Рискът е да стане по-параноичен – като изолираност, съмнения, отказ от общуване, да привижда лошото около себе си, най-общо казано да се позагуби като човек.
Има ли опасност психолозите да бъдат заменени от AI експерти?
Много от хората, с които се срещам, използват приложения с изкуствен интелект за съвети, попълване на въпросници и отговори на конкретни въпроси. От психологична гледна точка, натрупването на данни от такива приложения може да постави психолозите пред предизвикателството да надградят ролята си на по-повърхностно ниво. Въпреки това, добрата експертиза на психолога, който може да разбере дълбочината и уникалността на
всеки човек, е много по-сложна задача за AI. По отношение на психотерапията обаче съм по-обнадеждена, тъй като емпатията и съпреживяването в неутрална среда правят терапевтичния процес автентично човешки, нещо, което изкуственият интелект не може да възпроизведе.
Какви са рисковете от новите технологии в психологията?
Подобни предизвикателства вероятно ще възникнат и в други професионални области и в самото човешко съществуване в бъдеще. От една страна, психолозите могат да се предоверят на технологиите и да загубят способността си за професионална преценка, ставайки по-зависими от тях. Данни, които обобщават натрупана информация без емоционален компонент, могат да водят до изкривявания и неточности в разбирането на отделния човек. Все по-често се появяват съвети от чатботове и AI, които не отчитат емоционалното състояние на потребителя и понякога водят към деструктивно поведение, включително самоубийства. Основният риск тук е моралната страна на такава „помощ“. От друга страна, потапянето в виртуален свят може да доведе до изолация, създаване на фалшива реалност, изкривяване на преживявания и фалшиво усещане за анонимност, като същевременно съществува риск от загуба на базови човешки потребности като сигурност и принадлежност. Затова вярвам, че професиите в психологията ще са важни и в бъдеще – тя не може да бъде синтезирана или обобщена, а само преживяна.
Как помагат на специалистите новите технологии?
Тъй като стъпват на алгоритми, улесняват синтезирането на информация и намират закономерности, технологиите пестят време. Можем да ги ползваме за насоки, през моделиране на вероятности и избор на най-доброто действие, като разпознават образи, текст или звук. Преди време съществуваше схващането, че най-скъпото нещо е информацията. Днес не информацията е най-скъпото нещо – стига да знае как, човек би могъл да я получи. Днес най-скъпото нещо е времето. В бъдеще ще ни се налага да се научим да стоим в неопределеност, в нищоправене, да се насладим на времето, в което не сме ангажирани, защото технологиите ще ни го спестяват.
