Защо Швейцария е виновна за документите от Панама?

Алпийската страна е първият данъчен рай в света

Цюрих, Швейцария Снимка: Gianluca Colla/Bloomberg Цюрих, Швейцария Снимка: Gianluca Colla/Bloomberg

Разкритията за офшорните сметки в т.нар. „документи от Панама“ са сензационни, но малко е вероятно да сложат край на тези данъчни убежища, предпочитани от богатите и силните на света.

По-скоро това е припомняне, че тези места са съществували поне от век и са демонстрирали забележителна устойчивост дори и при зовещите към реформа периодични изблици на публичен гняв. Всъщност, един по-ранен скандал може да е поставил основите на данъчните оазиси, които сега биват критикувани, пише Bloomberg View.

Швейцария се е превърнала в нарицателно за скрити пари и с добра причина: страната от дълго време се стреми да привлече чуждестранни капитали в банковата си система, предлагайки смесица от потайност, преференциално данъчно облагане и изобретателни корпоративни структури.

Процесът започна преди Първата световна война, когато швейцарският кантон Цуг промени законите си, за да направи по-лесно чужденци да създават корпорации и холдинзи. Именно в Цуг, в който се помещават 29 000 такива компании днес, започна традицията на ухажване на чуждестранния капитал (кантонът влезе в заглавията през 2001, когато президентът Клинтън помилва Марк Рич, осъден за укриване на данъци, който потърси убежище в Цуг). Банкерите и адвокатите в Цюрих и донякъде и в Базел изиграха роля също, спомагайки тези компании и пари да бъдат вкарани в региона.

През 1920-те Швейцария се превърна в любима дестинация за парите, които трябва да избягат от хищническия поглед на държавните власти. Това предизвика силно пренебрежение към швейцарските банкери, най-вече заради категоричния отказ на съдействие с която и да е страна, търсеща прихващане на данъчните окриватели.

Самото швейцарско правителство възприе подхода. Стенограмата от Федералния съвет през 1924 отбеляза, че комитетът на Асоциацията на швейцарските банкери избра да отхвърли всякакви мерки, борещи се с това окриване.

Но до този момент швейцарската потайност е била въпрос на традиция, а не на закон. Това скоро ще се промени и през 1934 швейцарската държава възприема тайната като официална политика. Официалната версия е, че това решение е в резултат от идването на нацистите на власт в Германия през 1933 и швейцарската потайност е хуманитарен жест, целящ да защити имуществото на евреите от германското правителство.

Тази наратива обаче е неистинна. Историкът Себастиен Гуе посочва, че швейцарската потайност бе в по-голямата си част се е дължала на малко известен скандал с паралели с днешните документи от Панама.

Всичко започва през 1932, когато френското правителство се затруднява да балансира бюджета си в разгара на Голямата депресия. Клонящото на ляво френско коалиционно правителство, знаейки, че най-богатите французи избягват данъци, местейки пари в Швейцария, предприе разследване.

На 26 октомври местните власти разбиха офисите в Париж на Commercial bank of Basel, конфискувайки тетрадки, които съдържат имената на 2 000 представители от френския елит, използващи швейцарски банки да се скрият от данъчните. Богати индустриалци като братята Пежо, известни политици и много други се озоваха пред публичния кръгозор. Тайните бяха издадени и много от неидентифицираните си изтеглили парите от алпийската страна.

Френското правителство целеше да накара Швейцария да предаде повече информация: дори арестува представители на властта, свързани с банката. Това не е била никак малка афера – Гуе прогнозира, че френското правителство е изгубило над 2 млрд. франка в данъчни приходи от тези укривания. И затова продължиха да се целят в швейцарските банки.

Швейцарците отвърнаха на удара. Представител на властта писа, че „няма да бъде в наш интерес да съдействаме на френските законодателни агенти, което може да има незадоволителни последици върху печалбите на банките ни от чуждестранни депозити“.

В интерес на истината банките вече са били до гуша в неприятности и не само заради оттеглилите се депозити. Голямата депресия разори финансовата система, стимулирайки много швейцарци да настояват за по-голям надзор, по примера на други страни на времето.

Но това е криело големи рискове: надзорът означава, че швейцарските власти добиват придобиват достъп до детайли около депозантите, които в последствие могат да станат публично достояние, отблъсквайки още повече чужденци, желаещи да вложат парите си в тайни сметки.

Накрая обаче двете страни достигнаха до споразумение. Швейцарските банки приемат по-голям надзор според условията на Banking Act от 1934. Но член 47 от този закон прави предоставянето на самоличността на банковите клиенти на чужди правителства престъпление, наказуемо със затвор и тежки глоби. Той настояваше за „абсолютно мълчание“ за всички депозанти в Швейцария.

Проработи – чуждестранните капитали отново потекоха към Швейцария и банковата й система. Така швейцарците създадоха бланка, която и други страни могат да копират ако пожелаят и те да привлекат чужди капитали.

И така се роди данъчното убежище. В следвоенната епоха цяла една плеяда страни по света възприеха швейцарския модел: Бейрут, Бахамите, Уругвай, Лихтенщайн, и последна, но не по важност – Панама.

От Стивън Мийм

 

 

Последни новини
Още от Новини