Затри ли преходът армията

Българската армия определено беше свалена от списъка на приоритетите на почти всички правителства от 1989 насам. За последните 27 години нейният бюджет като дял от БВП е намален три пъти, при все че икономиката нараства в доларово изражение път и половина.  

Колкото и изкусително обаче е да обвиним промените за състоянието на войската, не трябва да забравяме, че днес има обективно по-малка нужда от нея, поради прехода към многополярност на българските стратегически врагове. 

Докато преди 1989 нашата страна е била изправена пред реалната възможност за война с най-големия и плътно организиран военнополитически блок в света, с който сме граничили от две страни, то днес България е част от него. Светът вече не е биполярен както навремето, а е по-скоро пълен с множество външнополитически играчи, най-сплотени от които са страните в НАТО. 

В този ред на мисли, "корекцията", наблюдавана в началото на 90-те, е била естествена, особено на фона на двукратното съкращаване на икономиката до 1997 по време на хаоса през онези години. Все пак от по-голямо значение е второто. 

След това армията се връща на преден план и нейното значение се увеличава до 2,87% през 2002. Това се вписва в усилията на България да влезе в НАТО. След 2004 обаче се наблюдава най-устойчивият спад на българското военно усилие за последния четвърт век - процес, който трае и до днес. 

Спадът между 2001 до 2008 обаче е разбираем, тъй като през тези години националното стопанство се утроява. Тоест, армията продължава да получава пари. Проблемният момент идва от 2008, когато икономиката кръжи повече или по-малко около плато, докато делът на бюджета от БВП се смалява. Това означава на практика орязване на военните разходи. 

Всъщност, най-лесна представа се добива като погледнем колко е средният дял на военни разходи през периода и съпоставим реалните стойности  с периодите кога те са били над или под чертата. По-голямата част е след 2006. 

Икономически погледнато това е логично, тъй като централизираната териториално структура НАТО предполага един вид "военен социализъм", в който страните могат да се скатаят и да разчитат на чуждите данъкоплатци за своята колективна сигурност. И наистина - малцина от 28-те членки на Алианса спазват ангажиментите си към 2%-вия таргет за военни разходи като дял от БВП. 

Все пак този тип коалиции са за предпочитане пред свят, в който всеки ще подозира всеки. Този вариант е по-скъпият при сходен краен резултат - мир.