В търсене на бърз икономически растеж след Голямата рецесия (част III)

Може ли една държава да подходи стратегически в стратегията си за растежа или всичко е икономическа либерализация?

Дисциплинирано нискоданъчният през годините Сингапур успява да изпревари по БВП на глава от населението в сегашни долари известните с редица свои конфискаторни данъци САЩ (в жълто) и Великобритания (в зелено) Източник: Bloomberg Terminal Дисциплинирано нискоданъчният през годините Сингапур успява да изпревари по БВП на глава от населението в сегашни долари известните с редица свои конфискаторни данъци САЩ (в жълто) и Великобритания (в зелено) Източник: Bloomberg Terminal

Към първа и втора част.   

  След Голямата рецесия остават налице огромните дългове, акумулирани от правителствата за спасяване на икономиките си. Категорично не трябва да се води политика на бюджетни излишъци, за да се изплатят своевременно, защото, както Дъг Бандоу пише в статията си „Cut Taxes, Not the Debt“ за Фондацията за Икономическо Образование, най-добрият начин да се намали едно данъчно бреме е да се уголеми икономиката. По този начин съотношението дълг/БВП ще спадне, но и населението ще бъде по-богато. Той предлага винаги когато се регистрират бюджетни излишъци да бъдат връщани на населението и за другата година да намали данъците, за да може повече пари да остават в индивидите, които да ги инвестират, спечелвайки почти по всяка вероятно доходност, по-висока от тази на правителствения дълг.

   Все пак авторът на това есе си дава сметка, че доста от тези предложения са твърде радикални, особено в демократическа конюнктура и трудно биха били приети от политици, които толкова лесно се плашат от размирици, организирани от хора, които сегашното паразитно статукво ги устройва. Затова в следващите няколко параграфа ще предложа и някои политики, които биха могли да са с една идея по-приемливи. Най-важната касае образованието. По принцип самото присъствие на държавата в този сектор води до неефективности. В случая те могат да се изразят в понижаващи се оценки на тестовете ПИЗА, както и завършването на демотивирани функционално неграмотни ученици. Така се получава, защото държавата, де-факто, чрез зрелостните изпити, принуждава учениците да изучават предмети, които те не искат, защото са им безполезни, като същевременно елиминира широкия частен пазар за образование, изисквайки от частните образователни учреждения максимално припокриване с държавната програма. Ясно е, че при наличието на безплатна алтернатива единствените клиенти на частните гимназии, например, ще са хората, за които тези минимални разлики в програмите и подхода биха били от достатъчно голямо значение, че да дават пари за тях. Като се прибавят фиксираните разходи за учителски заплати, сгради и софтуер, които трябва да бъдат покрити от малко на брой ученици и родителите им става ясно, че няма как индивидуалната цена да не бъде висока. Поради това хората остават с грешното впечатление, че частното образование е само за богатите и ако го нямаше държавното училище само богатите щяха да бъдат грамотни, а бедните – неуки. Всъщност, в Африка се наблюдава процъфтяващ бизнес с частни училища за бедните, които са предпочитани от родителите поради качественото образование, докато учителите в държавните учреждения не полагали достатъчно грижи и не ги е интересувало дали предоставят качествена услуга. При все, че техните заплати са по-високи от тези на частните учители. За долар-два на седмица родителите избират ефективната частна алтернатива.

   Също една смислена, сравнително не толкова дръзка, колкото пълното оттегляне от образованието, реформа е финансирането само на инженерните специалности. От всички професии единствено инженерите могат да си увеличават доходите в среда с стагниращи заплати. Те са хората, които повишават производителността в едно общество . Това може да способства специализирането на страната на международната икономическа сцена като иновативен хъб, който просто ще си внася стоките и услугите с по-ниска добавена стойност. Все пак си струва да се отбележи, че тази политика не трябва да бъде преследвана на глобално ниво, тъй като това ще доведе до изкуствен световен излишък от инженери и недостиг на други професии. Една страна сама може да специализира. Светът – не.

   Друга една реформа, особено подходяща за малките страни е инвестицията в пътна инфраструктура. Ако земята бъде приватизирана то нейната реална стойност ще бъде отразена  в цената за нейното използване от несобственици. Тоест собственикът на земята, намираща се на най-краткия път между два големи града ще заработва луди пари, таксувайки трафика по нея. Това контрастира сериозно на днешната ситуация, където правителствата далеч не таксуват шофьорите достатъчно за пътищата, които използват, както Джо Кортрайт пише в статията си The True Costs of Driving за The Atlantic. Това не е непременно лошо нещо, тъй като тези високи цени ще стимулират разработването на технологии за транспорт, които изключват използването на земя. Високите цени на земята ще ускорят измислянето на летящите коли. Но това е невидимият ефект. В момента, отчуждавайки земи от собствениците им, правителството не подпомага транспорта, а определен вид транспорт и ниската цена на земята (де-факто нула) действа като сигнал за иноваторите, че няма смисъл да инвестират в разработката на летящи коли.

   Все пак си струва да се отбележи, че в условия на открит световен пазар, подобно на инженерните субсидии, ако всяка страна продължи с инфраструктурните си субсидии няма да видим летящите автомобили скоро. Но субсидиите на една малка страна няма да възпрепятстват целите развития в тази насока по света, просто защото нейната тежест е много малка и самата тя е малко вероятно да влезе сериозно в нечии бизнес план.

   Въпреки редките изключения, в които определена правителствена намеса може да се окаже полезна, и то само за малките страни, но не и за света, не бива да забравяме, че Голямата рецесия беше предизвикана от безразсъдството и арогантността на властимащите, които обичат да се мислят за богове и да направляват човешките животи като пешки през призмата на централните банки – „Божествената игра“, както Роланд Баадер я нарича в „Geld, Gold und Gottspieler“. Не бива и да забравяме, че периодът на най-бърза икономическа експанзия на Западния свят е бил през втората половина на XIX век до Първата световна война, когато правителствените бюджети са били малки, регулациите – почти несъществуващи, а международната търговия – свободна. Връщането към тези времена е възможно ако бъде спечелена битката на идеите, чиито плодове ще можем да оставим като подарък на нашите деца.

 

 

 

 

   Библиография:

  • Investopedia
  • „Демокрацията – богът, който се провали“ Ханс - Херман Хоппе
  • „The use of knowledge in society“ Friedrich Hayek
  • Анатомия на кризата; Институт зз пазарна икономика
  • „Социализмът“, Лудвиг фон Мизес
  • „Видимо и невидимо“; Фредерик Бастиа
  • „Богатството на нациите“; Адам Смит
  • Can private schools teach the world?; BBC; http://www.bbc.com/news/business-20641059
  • “The True Costs of Driving”; Joe Cortright http://www.theatlantic.com/business/archive/2015/10/driving-true-costs/412237/
  • Geld, Gold und Gottspieler, Am Vorabend der naechsten Weltwirtschaftkrise ; Roland Baader; Resch Verlag
Последни новини
Още от Анализи