В търсене на бърз икономически растеж след Голямата рецесия (част I)

Може ли една държава да подходи стратегически в стратегията си за растежа или всичко е икономическа либерализация?

Дисциплинирано нискоданъчният през годините Сингапур успява да изпревари по БВП на глава от населението в сегашни долари известните с редица свои конфискаторни данъци САЩ (в жълто) и Великобритания (в зелено) Източник: Bloomberg Terminal Дисциплинирано нискоданъчният през годините Сингапур успява да изпревари по БВП на глава от населението в сегашни долари известните с редица свои конфискаторни данъци САЩ (в жълто) и Великобритания (в зелено) Източник: Bloomberg Terminal

    Голямата рецесия беше най-тежкото икономическо бедствие, сполетяло света от времената на Великата депресия (1929-1933). Официално тя продължи от декември 2007 до юни, според Investopedia. В резултат от нея в САЩ са загубени 7,5 млн работни места, а нетното състояние на американските домакинства се стопява с $16 трлн. поради спада във фондовия пазар. Въпреки относително краткото й продължение последствията от нея се усещат на много места по света, които все още не са достигнали основните макропоказатели от преди кризата. Една от тези страни е и България, която все още не е достигнала заетостта от преди 2008 (Анатомия на кризата; ИПИ), въпреки че БВП вече е по-висок. Всъщност дори и по много от местата, които са надминали нивото от преди кризата възстановяването остава крехко, като дори леки промени в структурната конюнктура се оказват в състояние да повалят икономиката (повишаването на ДДС в Япония през 2014). Това есе има за цел да анализира причините за този спад, защото без яснота какво причинява съкращението на БВП няма как да си обясним кое причинява неговия растеж.

    Преди да започна, важно e да се направи едно важно уточнение. БВП измерва настоящата стойност на всички стоки и услуги в една икономика, разменени в следствие на парична транзакция. Ако човек си закупи хранителни продукти и сам си сготви вечеря, вместо да отиде на ресторант, то актът на готвене на храната няма да се отрази в калкулацията на БВП в първия случай, но във втория – да. А ако човекът сам си е произвел продуктите в градината, то това е още по-зле за статистиците. Зад този избор може да стоят най-различни фактори, като желание да се спестят парите, с които могат да се закупят едни продукти днес, и да се похарчат за други продукти в бъдеще, които може да бъдат по-качествени и евтини  от днешните. В своята книга „Демокрацията – богът, който се провали“ икономистът Ханс - Херман Хоппе нарича това времевото предпочитание. Хората, които не спестяват голяма част заплатата си, а я харчат на момента, ценят настоящето повече от бъдещето, т.е. те имат по-високо времево предпочитание. В този ред на мисли, на статистика и политиците, които търсят преизбирането си им е угодно чрез своите съвети и политики да увеличават времевото предпочитание сред населението на страната си, за да може изкуствено да се повишава БВП, и от тук – илюзията за просперитет. Но както знаем като първи закон на икономиката – ресурсите са ограничени и когато похарчим повече днес, то със сигурност ще похарчим по-малко в бъдещето. Именно тази концепция ще бъде крайъгълният камък на това есе – на база колко дълъг ни е времевият хоризонт кои политики трябва да се въведат, за да може да се забележи подобрение на мерилото БВП в сегашната световна икономическа конюнктура. Ще бъдат дадени препоръки както към националните правителства, така и към международните организации в това какви направления трябва да преследват. Това разграничение е важно, защото някои политики биха се отразили негативно на растежа, ако се прилагат от всички, но ако бъде намерен начин да се въведат в отделна държава това би спомогнало нейния икономически ръст на фона на останалите страни.

    Цялостно погледнато, всяка една реформа в посока либерализация на икономиката на национално и международно ниво т.е. икономическите и инвестиционни решения да бъдат все повече вземани от заработващите своя доход чрез доброволна размяна индивиди, вместо от заработващото своя доход чрез недоброволни данъци правителство ще доведе до по-висок и по-устойчив дългосрочен растеж. Една доброволна размяна няма как да се състои освен ако и двете страни не са убедени, че печелят от нея. Противно на видимото явление, че за пари се разменят съответно струващите стоки, търговията всъщност не е дейност с краен продукт 0 (англ. zero sum game). В конкретния случай търговията е специализация (на стоки, които страната с парите не може да произведе) в замяна на ликвидност (възможност другата страна да закупи каквото си пожелае). Поради тази причина, освен ако някоя от страните не е направила грешка в изчисленията си, нито една от тях не може да бъде по-зле отколкото преди транзакцията. Докато напротив, ако приравним правителството на фирма, на която ѝ се заплаща, срещу което тя предоставя услуга, то плащането (данъците) не са доброволни. И от тук няма как да сме сигурни дали транзакцията ще бъде взаимноизгодна или не. Но не е само това – поради гарантирания характер на приходите на правителството, неговата ответственост към данъкоплатците  е по-малка от тази на бизнеса към своите клиенти. Поради това една услуга или стока, чието финансиране става по доброволен път винаги ще бъде по-качествена от такава, за която се заплаща по насилствен. Точно това и отбелязва икономистът Фридрих фон Хайек в книгата си „The use of knowledge in society“ – чрез механизма на свободните цени потребителите сигнализират кое е най-спешно нужно, а производителите – кое е най-малко оскъдно, стимулирайки се един другиго към по-ефективно използване на ограничените ресурси. Ако обаче дадена стока започне да се произвежда с централно планиране, на плановиците ще стане невъзможно да следят във всеки даден момент какво е търсенето за нея. В свободния пазар тази роля се изпълнява от независимите икономически агенти, които „наддават“ за дадена стока или услуга според това колко полезна ще им бъде тя, спрямо други стоки и услуги. Това, в комбинация с, цялостно погледнато, по-високото предпочитание за бъдещето отколкото за настоящето и от тук – склонността на хората да пестят и инвестират, води до по-висок дългосрочен икономически ръст в по-свободните, икономически, страни, отколкото в по-несвободните. Което ни навежда към мисълта - коя е най-ценната стока в икономиката?

Материалът е част от труд на автора, взел участие в Националния конкурс за икономическо есе на Българската макроикономическа асоциация.

Към втората и третата част!

Последни новини
Още от Анализи