Цената на „безплатния обяд“ в социалната държава (част II)

Кой всъщност плаща за, и на кого и по какъв начин влияят, "социалните придобивки"?

Снимка: Yorgos Karahalis/Bloomberg Снимка: Yorgos Karahalis/Bloomberg

Линк към първата част

В своето есе „Видимо и невидимо” великият френски икономист Фредерик Бастия пише, че един добър икономист трябва да умее да вижда не само непосредствените последствия от дадено действие и политика (видимото), но и събитията, които щяха или можеха да се случат ако това действие или политика не беше извършвано (невидимото).

Сред най-основните стълбове на социалната държава се считат социалните помощи от най-различен калибър – помощи при безработица, детски надбавки, общински жилища и прочие. Всичките тези подпомагания намаляват алтернативния разход (англ. opportunity cost) на липсата на успех при заработването на ресурси. Работата сама по себе си представлява разход. Нейният разход се изразява от удоволствието, придобито от вършене на някаква друга дейност. На практика много малко хора имат работа, която биха работили дори и ако не се налага.

А исторически това е било 100% истинно, тъй като преди Индустриалната и Зелената революции почти всички са били земеделци, извършващи тежък физически труд. Колкото по-щедри и все по-широкообхватни стават надбавките толкова по-малко човек има да губи ако избере да води живота си под своя творчески потенциал.

Но не само това – тези надбавки намаляват  и относителния размер на възнаграждението (дохода и печалбата) от даден бизнес. Ако човек заработва €800, извършвайки единствената работа, за която е квалифициран, но социалната му помощ в случай, че не работи е €500, то, въпреки че счетоводната му печалба би била €800, икономическата му е само €300. Толкова струват неговите усилия, работейки.

Друг много важен аспект на този тип политики е, че за да може държавата да финансира този тип интервенция е нужно данъците да бъдат много високи за хората, чиято икономическа печалба ще трябва да бъде съкратена, за да се плати за политиките. По този начин дори и човек да е амбициозен в една нормална среда неговите стимули за работа и развитие ще намалеят, без което ще живеем в свят с по-малко на брой и по качество стоки и услуги. Така че тази политика удря производствените стимули на хората по два начина – от една страна, колкото повече се разширява обхвата на социалните програми, толкова повече на високоамбицираните и работливите хора им пада мотивацията и толкова повече вероятно става хората, които по принцип са мързеливи и неамбицирани, изобщо „да не пипнат мотика”.

Това се потвърждава и от историята –  икономиките растат по-бързо когато липсват широки социални програми, а когато те биват въведени растежът им спада (Западна Европа след 70-те), а някои дори се съкращават (Гърция след 2009). Този ефект се нарича капанът на безработицата (англ. welfare trap). При него човек стои толкова дълго време извън пазара на труда, че или не научава умения или те му се влошават, тъй като незабавният му интерес не предполага той да се хване на работа и да спре да получава помощи. По този начин дори и да се премахнат помощите той няма да може да си намери работа, тъй като никой работодател няма да иска да го наеме.  

Интересен е случаят на обезщетенията при безработица, които се водят в България „осигуровки”, макар и не непременно пенсионни. На запад дори ги водят „застраховки” (англ. unemployment insurance). В своята книга „Демокрацията – богът, който се провали” Ханс-Херман Хопе оспорва правото да се наричат „застраховки”, тъй като застраховка не се сключва, за да може човек да се предпази от събития, които са под негов контрол. Иначе би представлявало конфликт на интереси. Именно поради това като част от условията на редица застрахователни полици е собственикът да е съхранявал правилно застрахования актив – например да го държи на закрито и сухо помещение, за да не хване ръжда, която, макар и козметична щета, да доведе до други проблеми. В икономиката винаги има празни работни места – на икономическите агенти им е много по-лесно да наемат и уволняват хора (пределен разход – англ. marginal cost), отколкото да изобретяват или купуват машина или завод (фиксиран разход), който на всичкото отгоре се и обезценява по различни причини, а  и трудно се ликвидира. Свободни позиции има, а съвсем отделен е въпросът дали безработните биха ги взели. Това е пореден пример как чрез своите политики държавата наказва работата и възнаграждава мързела.

    Детските надбавки и облагането на високопродуктивните индивиди, за да могат да се финансират, са едни от ключовите фактори, водещи до моралната деградация на едно население. Успяващите родители не смогват да имат толкова много деца, колкото биха искали или не биха могли да инвестират в човешкия капитал на децата си колкото биха искали заради това, че трябва да бъдат облагани, за да платят за отглеждането на децата на по-бедните  хора, често пъти от които са такива по избор, а не по съдба. Особено имайки предвид как тези детски се плащат на калпак това стимулира някои хора да живеят от това, като предават тези навици на зависимост от държавата на своите деца. Така относителният брой на пробивните и иновативните хора в една държава ще намалява, докато този на ленивите и чакащите на готово ще се увеличава. 

Материалът е част от труд на автора, взел участие в Националния конкурс за икономическо есе на Българското либертарианско общество.

Последни новини
Още от Анализи